Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Да, съкровище. После ще ти разкажа всичко, нищо няма да скрия.
— Ей, Лия — провикна се Дюпре. — Тук всички много те обичат. Не се познаваме добре, но с нетърпение те очакваме.
Лия затвори телефона.
— Дюпре, телеграмата.
— Доколкото те познавам, обаждаш се да провериш дали не е номер.
— Бързо загряваш. Избухнах в смях, когато я прочетох. Дъщеря ми и Ледар Ансли, която е тук, в Рим, окачествиха поведението ми като недопустимо.
— Всеки един от братята е избухнал в смях при новината.
— И другите ми братя са се превивали от смях — обърнах се аз към Ледар, която стоеше и ме наблюдаваше. Лия беше седнала до нея на канапето. Заприличаха ми на съдебни заседатели.
— Виж, Джак, знам, че не вярваш — каза Дюпре. — Чудиш се дали не те лъжа за състоянието на мама. Нека да се разберем, тигре, мислиш ли, че ще тръгна да събирам четирима кретени като вас само за да си направя майтап?
— Не, не вярвам да си чак такъв почитател на майтапа — признах. — Тогава от какъв рак страда?
— На този въпрос няма да ти отговоря — каза Дюпре. — Имам право, нали?
— Да не би да искаш да ми кажеш... — започнах аз, досещайки се какво следва.
— Познай — каза Дюпре. — Ти си първият, на когото давам тази възможност. Ако се замислиш, Бог има странно чувство за справедливост. Мама страда от левкемия.
Изревах и пак избухнах в смях, докато Лия и Ледар се спогледаха с нескриван ужас в очите.
— Това нова лъжа ли е? — попитах, след като ми мина пристъпът.
— Самата истина е — отвърна Дюпре. — Това е болестта, която ще довърши нашата майка. — Искаше да каже още нещо, но се спря и тогава усетих как тонът му се промени. — Джак, тя е в кома. Може и да не излезе от нея. Иска да дойдеш — продължи Дюпре. — Още преди това ме бе помолила да ти се обадя. Тогава й отговорих, че си имам достатъчно проблеми, за да се занимавам с лайно като теб.
— Какъв е този звук? — попитах.
— Какъв звук?
— Дюпре, плачеш ли?
— Малко. И какво от това?
— Никога не съм те чувал да плачеш.
— Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, приятел. Мама умира. Можеш да се кикотиш колкото си щеш, но аз бях при нея и я видях със собствените си очи. Тя е зле, Джак, и не мисля, че й остава много време.
Погледнах часовника си и започнах да премислям самолетните разписания и какви резервации мога да направя утре, когато бюрото на „Алиталия“ отвори.
— Утре вечер ще бъда в Савана. Ще ме вземеш ли от летището?
— Далас настоява той да те вземе. Вече се обадих на родителите на Шайла и им казах, че пристигаш.
— Защо, по дяволите, си направил това?
— Защото според документите, които си подписал, бабата и дядото на Лия имат право да я виждат.
— Не, в Италия нямат.
— Това вече се разбра. Сега те искат мирни преговори. Според мен идеята не е лоша.
— А казаха ли ти, че Марта беше тук?
— Тя сама ми се обади, преди да тръгне.
— Така ли? Тогава благодаря ти, че ме предупреди.
— Джак, та ти не си говорил с мен от години.
— Ще ти се обадя утре, за да ти кажа точно кога пристигам.
— Ще доведеш ли и Лия?
— Не този път. Доскоро, Дюпре.
Затворих телефона, отидох до прозореца и се загледах в строгата красота на нашия площад.
— Лия, трябва да замина за Южна Каролина — казах. — Ще остана само няколко дни. Ако мама умре, ще дойдеш за погребението. Ако не умре, ще отидем следващото лято. Време е да се сближиш със семейство Франкенщайн.
— Значи не си бил прав да се смееш, нали, татко? — попита Лия.
— Изглежда не.
— Мъчно ли ти е за твоята майка?
Погледнах я и сърцето ми се сви, както винаги ми се свиваше за това дете, дало смисъл на живота ми.
— Винаги ми е било мъчно за моята майка — казах. — Но сега ще трябва да се обадя на Мария да си събере нещата, защото от утре ще спи тук.
— Ти също върви да си събереш нещата — нареди ми Ледар. — А ние с Лия ще си поговорим.
Така наруших тържествената клетва, която бях дал, след като Шайла се хвърли от моста в Чарлстън. Връщах се у дома.
Втора част
9
Това, че нямаше дъщеря, беше най-голямото нещастие в живота на моята майка. Беше родила и отгледала цял отбор момчета, така че нивото на шума в къщата беше винаги над поносимото, а стаите — сгорещени от тестостерон, от енергията на нагона, от сбивания и необуздани инстинкти. Цял живот беше попълвала колекцията си с нови кукли, за да я остави един ден на дъщерята, която така и не роди. Луси Маккол винаги е била крехка като стъкло и затова всички недоумяваха как така даде живот на такова грубиянско племе от грамадни и буйни момчета. Моята майка носеше у себе си болка, която, сигурен съм, една дъщеря щеше до голяма степен да уталожи. Животът й бе обсебен от вечно разпалените страсти на момчета и синове. Нямаше човек, за когото думата „мъжкар“ да важи повече, отколкото за братята Маккол.