Сънят на сукубата

Той затвори очи и вдигна лице към слънцето. Тежък златен кръст (подарък от моя епископ, който Андрю искаше да продаде) лежеше на гърдите му и блестеше на светлината.

— Не, разбира се.

Загледах се в него, възхищавах се на младото му красиво лице и си мислех колко е жалко, че е дал обет за безбрачие. Вятърът разроши копринената му кестенява коса и аз си представих как прекарвам пръсти през нея.

— Но не одобряваш.

— Не одобрявам греха, не теб — той изправи гръб и отвори очи. — Моля се за теб.

Завъртях се неловко. Не ми харесваше да се молят за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Той ми се усмихна и едва не въздъхнах — толкова беше хубав. Копнеех да стане мое завоевание, но засега не поддаваше. Разбира се, това го правеше още по-привлекателен. Понякога имах чувството, че дори само капка от енергията му би ми стигнала за цял живот.

— Моля се за физическото и духовното ти здраве. Моля се да няма повече грях. Моля се да намериш някого, за когото да се омъжиш и от когото да имаш деца — той се поколеба. — Въпреки че бих предпочел да станеш монахиня.

Вдигнах изненадано вежди.

— Защо?

— А защо не? Ти умееш да четеш и да пишеш. По-образована си от половината братя в манастира. Ще си чудесна придобивка за абатството.

Наклоних глава, така че кичур от косата ми да падне върху лицето ми — знаех, че на светлината ще изглежда сякаш е в пламъци. Не откъсвах упорито очи от неговите.

— Това ли е единствената причина? Или просто ти се иска никога да не бъда с друг мъж?

Андрю отклони поглед и мълча дълго преди да отговори.

— Искам да си моя сестра пред Христа — каза накрая той. — Всички се борим с изкушението и ми се иска да те откъсна от него. — При тези думи той се изправи и изпъна тялото си. Аз останах седнала. — Трябва да вървя. Става късно.

Понечи да тръгне, но аз извиках след него.

— Ами ти? Ти бориш ли се с изкушението?

Андрю спря и погледна към мен през рамо. Лека усмивка, обезсърчена и тъжна, заигра на устните му, докато ме гледаше.

— Разбира се. Ти си най-голямото ми изкушение и го знаеш. И от това бих искал да се отърва.

— Сигурен ли си? — попитах нежно.

Той поклати глава и все още усмихвайки се, излезе от градината.

Това беше последният ни щастлив ден заедно…

Върнах се в настоящето, в леглото; сънят започна да ме надвива и прекъсна спомените ми. Запомних докъде бях стигнала, не ми се искаше да се откъсвам от мисълта за времето, когато животът с Андрю беше още сладък и хубав. Не беше по силите ми да променя края на точно тази история, но, когато се завъртях и се загледах в спящата фигура на Сет, се заклех, че няма да позволя нещата да се повторят.