Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Жената явно съчувстваше на съседите си, тъй като тонът й незабавно омекна. „Представям си какво им е — рече. — Това, разводите, са ужасно нещо.“ След което внезапно се оживи и запита: „И какво имате в камиона днес?“. Вдигнах показалец: „Изчакайте за миг, сега се връщам“. Изтичах до камиона, награбих по една кутия от всеки вид и след малко се дотътрих с поне дузина кутии, натрупани една върху друга, та стърчаха поне трийсет сантима над главата ми.

Когато се добрах до предната врата, жената рече: „Тук, навън, човек буквално може да замръзне. Защо не внесете всичко това в преддверието?“. И посочи с глава фоайе от сив мрамор, в което и самолет можеш да приземиш. „О, ъ-ъ, много благодаря — изпъшках аз показно. — Те, тия кутии, са адски тежки.“ И добавих, докато минавах покрай нея: „Права сте. Навън наистина е страхотен мраз!“. Свлякох се на колене и пуснах кутиите леко отвисоко, че да тупнат звучно на мраморния под.

Спрях да поогледам разпитващите ме. Изглеждаха по-скоро шокирани, отколкото отвратени от цялата поредица лъжи, които бях изръсил пред милата възрастна дама. При това си нямаха и най-малката идея, че големите лъжи тепърва предстояха. Е, ясно бе, че не е необходимо да се впускам в кървави подробности за това как убедих горката женица да купи всичките ми четиридесет кутии с месо. Разпитващите ме надали щяха да го оценят по достойнство. И въпреки всичко не успях да се сдържа. Спомените за първите ми стъпки в търговията ми доставяха някакво необяснимо удоволствие. Да не говорим, че докато приказвах за миналото, не ми оставаше време да се съсредоточа върху настоящето, тоест върху мрачната реалност, в която се бе превърнал животът ми. Затова най-разпалено продължих да им разправям с известна напереност в гласа:

— Едно ще ви кажа: в живота на един млад мъж има само шепа ключови моменти — моменти, в които се случва нещо изключително и той осъзнава, че нещата никога повече няма да вървят постарому. — И спрях за ефект. — При мен се получи тъкмо такъв момент. Вярно е, и преди разнасях сладоледи по плажа, но то не беше толкова майсторство да продаваш, колкото упорита работа и желание да успееш. И търгчето, което устроих в колежа по стоматология, не беше на такова високо ниво, макар да бе крачка напред в тази посока.

Та в мига, в който вдигнах очи към това усмихнато женско лице, значи… — и придадох на гласа си свръхестествена нотка, — бях обзет от някакво необичайно, бих казал вълшебно чувство. Изведнъж ме осени какво точно иска да чуе тази жена, или по-скоро какво трябва аз да й кажа, че да я убедя да изкупи всичко.

Отворих най-горната кутия, посочих с длан дванадесет прекрасни филета миньон, всяко увито поотделно в тънък найлон, и гордо обявих: „Филе миньон от черна шотландска порода ангус, всяко три сантиметра дебело. Шоково замразени и вакуумирани, за да се запази съвършеното им състояние, и с гарантирана трайност дванайсет месеца във фризера ви, госпожа.“ Кимнах гордо, възхищавайки се сам на лекотата, с която измишльотините се лееха от езика ми. „Ресторантите ги пекат по седем минути от всяка страна и ги сервират със сос беарнез. — Погледнах я право в очите и с пълна увереност добавих: — Толкова са крехки, че с пластмасова вилица можете да ги режете.“ После отместих кутията настрани и минах към следващата. „Опашки от южноафрикански омари — обявих. — Цепвате отгоре, мацвате масло и чесън и само след двайсет минути имате готов «прибой и трева»21.“