Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Абдул Гани.
— Да. — При споменаването на името на предателя той се извърна и плю. — Гани, той идваше от Пакистан. Имаше много приятели в пакистанската тайна полиция, ИСИ. Те работят тайно с иранската тайна полиция — новия Савак, и с ЦРУ, и с Мосад.
Кимнах. Слушах го и си мислех за нещо, което някога ми беше казал Абдул Гани: „Всички тайни полиции на света работят заедно, Лин, и това е най-голямата им тайна“.
— И така, пакистанското ИСИ съобщило на иранската тайна полиция за тяхната свръзка в Съвета на Кадер.
— Абдул Гани, да — отвърна той. — В Иран много се разтревожили. Шест добри предатели си отишли. Никой никога няма да намери телата им. Останали само трима. Тримата мъже от Иран и тогава работели с Абдул Гани. Той им казал как да ми заложат клопка. По онова време, помниш ли, ние не знаехме, че Сапна работи за Гани и крои нещо срещу нас. Кадер не знаеше. Аз не знаех. Ако го знаех, щях сам да пусна парчетата от тези Сапна в дупката на Хасаан Обикуа в земята. Но не знаех. Когато попаднах в капана близо до пазар „Крофорд“, иранците стреляха от едно място, близо до мен. Полицията реши, че аз стрелям, и стреля по мен. Умирам, знам, затова вадя пистолетите и отвръщам на огъня. Останалото ти е известно.
— Не всичко — изсумтях. — Недостатъчно. Дойдох там онази вечер, вечерта, когато те застреляха. Бях в тълпата, събрала се около участъка на пазар „Крофорд“. Беше лудница. Всички разправяха, че си прострелян толкова много пъти, че лицето ти е неразпознаваемо.
— Имаше страшно много кръв. Но хората на Кадер ме познаваха. Те предизвикаха безредици, после се биха стъпало по стъпало и влязоха в полицейския участък; измъкнаха тялото ми оттам и го закараха в болницата. Кадер беше пратил камион и лекар — познаваш го, доктор Хамид, помниш ли? И те ме спасиха.
— Халед беше там онази вечер. Той ли те спаси?
— Не. Халед беше един от онези, които вдигнаха безредиците. Фарид измъкна тялото ми.
— Фарид Ремонтьора те е изнесъл оттам? — Аз ахнах, поразен, че той не ми е споменал нищо през всички тези месеци, през които работехме нонстоп заедно. — И той е знаел през цялото това време?
— Да. Ако имаш тайна, Лин, то я скрий в сърцето на Фарид. Той е най-добрият от тях, мой брат сега, когато вече го няма Кадер. След Назир той е най-добрият от тях. Никога не го забравяй.
— Ами тримата мъже? Тримата иранци? Какво стана с тях, след като те простреляха? Кадер залови ли ги?
— Не. След като Абдел Кадер уби Сапна и неговите хора, те избягаха в Делхи.
— Един от типовете на Сапна е избягал. Ти знаеш ли?
— Да, и той заминал за Делхи. Когато отново укрепнах — не напълно здрав, но достатъчно силен, че да мога да се бия, само преди два месеца, тръгнах да търся тези четиримата и приятелите им. Открих един. Един от Иран. Довърших го. Сега остават само трима от онези времена — двама шпиони от Иран и един от убийците Сапна на Гани.
— Знаеш ли къде са?
— Тук. В града.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Затова се върнах в Бомбай. Но сега, братко Лин, трябва да се върнем в хотела. Салман и останалите ни чакат. Искат да празнуваме. Ще се зарадват, че можах да те открия — видели са как си тръгваш преди часове с красиво момиче и ми казаха, че няма да те намеря.
— Беше Лиса — казах и неволно погледнах през рамо към прозореца на стаята на първия етаж в „Тадж“. — Ти… искаш ли да я видиш?
— Не — усмихна се той. — Срещнах някого — братовчедката на Фарид, Амина. Тя се грижеше за мен повече от година. Добро момиче е. Ще се женим.
— А стига бе! — изтърсих, шокиран повече от намерението му да се ожени, отколкото от оцеляването му след убийствения обстрел.
— Да — усмихна се той и импулсивно посегна да ме прегърне. — Хайде де, другите чакат. Чало.
— Ти върви — отвърнах и се усмихнах в отговор на щастливата му усмивка. — След малко ще дойда при вас.
— Не, Лин, хайде! — настоя той. — Да тръгваме.
— Трябва ми една минута — настоях. — Ще дойда… след минута.
Той се поколеба още малко, но се усмихна, кимна и тръгна обратно под арката с купола към хотел „Тадж“.
Вечерта угаси яркия ореол на следобеда. Прашен дим и изпарения замъглиха хоризонта, пращейки беззвучно, сякаш небето в далечния край на света се разтваряше във водите на залива. Повечето лодки и фериботи бяха завързани здраво на кея под мен. Други се издигаха, пропадаха и пак се издигаха, люлеейки се на сигурните вериги на котвите си. Приливът изтласкваше набъбналите вълни към дългия каменен вълнолом, на който стоях. Тук-там по булеварда струеше пяна като въздишки, плискащи и разливащи се върху белите пътеки. Минувачите заобикаляха пулсиращите фонтани или се втурваха със смях през внезапно връхлетелите пръски. В малките морета на моите очи, тези мънички сиво-сини океани, вълни от сълзи се блъскаха във вълнолома на волята ми.