Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Разговорът течеше със съвсем обикновен тон. Притъмняващото небе зад главата му и минувачите по улицата не се открояваха с нищо. Нищо не напомняше за унеса на сънищата. Но това нямаше как да не е сън. После призракът вдигна бялата си риза и показа многобройните рани, заздравели и заздравяващи, кръгове, серпантини и драскотини, дебели колкото палец, от тъмна кожа.
— Виж, братко Лин — каза мъртвецът, — да, простреляха ме много пъти, но оживях. Измъкнаха тялото ми от полицейския участък на пазар „Крофорд“ и ме закараха в Тхана, където прекарах първите два месеца. После ме закараха в Делхи. Една година бях в болница, частна болница, недалеч от Делхи. Една година, в която ми направиха много операции. Не беше хубава година, братко Лин. А после ми отне още почти цяла година, докато оздравея, Нушкур’аллах.
— Абдула… — възкликнах и протегнах ръце да го прегърна. Тялото му беше силно. Топло. Живо. Притиснах го здраво, стиснал китката си зад гърба му. Усетих как ухото му се притиска в лицето ми и аромата на сапун по кожата му. Чух гласа му, преминаващ през гърдите му в моите като океански звуци, отекващи отново и отново, вълна след вълна, обливащи плътния мокър пясък на бреговете нощем. Затворил очи, притиснат в него, аз плавах по черната вода на скръбта си за него, за двама ни. Със сърце, вцепенено от страх, че съм полудял, че това в действителност е сън, кошмар, го стисках, докато не почувствах как силните му ръце ме оттласкват леко на една ръка разстояние.
— Всичко е наред, Лин — усмихна се той. Усмивката му беше нееднозначна, колебаеща се между обич и утеха, и малко шокирана, може би, от чувствата, изпълнили очите ми. — Всичко е наред.
— Не е наред! — изръмжах и се изтръгнах от ръцете му. — Какво се случи, мамка му? Къде беше, мамка му? И защо, мамка му, не ми каза?
— Не, не можех да ти кажа.
— Глупости! Разбира се, че можеше! Егати тъпотията!
— Не — настоя той, приглади косата си, присви очи и впери в мен решителен поглед. — Помниш ли едно време как пътувахме с мотор и видяхме едни хора? Те бяха от Иран. Казах ти да изчакаш до мотора, но ти не изчака. Последва ме и се бихме заедно с тях. Помниш ли?
— Да.
— Те бяха мои врагове. И врагове на Кадер Хан. Имаха връзка с иранската тайна полиция, новия Савак.
— Можем ли… Чакай малко! — прекъснах го и се подпрях с ръка на вълнолома. — Имам нужда да запаля.
Отворих табакерата и му предложих.
— Забрави ли? — ухили се той щастливо. — Аз не пуша цигари. И ти не бива да пушиш. Пуша само хашиш. Имам, искаш ли?
— Заеби! — засмях се и запалих. — Няма да се напушвам с призрак!
— Тези мъже, с които се бихме, въртят бизнес тук. Предимно с дрога, но понякога и с оръжие, а и с паспорти. Те бяха пратени да ни шпионират и да докладват за всеки от нас, иранците, избягали от войната с Ирак. Хиляди хора избягаха тук, в Индия, хиляди, които мразят аятолах Хомейни. Иранските шпиони докладваха за нас в Иран на новия Савак. Те мразят Кадер, защото искаше да помогне на муджахидините в Афганистан и защото помогна на толкова много от нас, иранците. Разбираш ли я тази работа, братко Лин?
Разбирах я. Общността на ирански изгнаници в Бомбай беше огромна и имах много приятели, изгубили родината и семействата си, които се бореха да оцелеят. Някои работеха за съществуващите мафиотски банди като Съвета на Кадер. Други бяха събрали свои собствени банди и ги наемаха да изпълняват мокрите поръчки в бизнеса, който ставаше все по-кървав с всеки работен ден. Знаех, че иранската тайна полиция има шпиони, циркулиращи сред изгнаниците, които докладваха за тях и от време на време понамокряха ръцете си.
— Продължавай — казах и поех глътка задимен въздух от цигарата.
— Когато тези мъже, шпионите, докладваха, семействата ни в Иран страдаха много тежко. Майки, братя, бащи — всички ги прибраха в затвора на тайната полиция. Там измъчват хора. Някои умряха. Собствената ми сестра я измъчват и изнасилват заради доклада за мен. Чичо ми го убиват, защото семейството ми не могло да плати достатъчно бързо на полицията. Когато разбрах за това, казах на Абдел Кадер Хан, че искам да го напусна, за да се боря с тези мъже, шпионите от Иран. Той пожела да не го напускам. Каза ми, че заедно ще се борим с тях. Каза ми, че ще ги намерим един по един, и ми обеща, че ще ми помогне да ги избием всичките.
— Кадербай… — вдъхнах дим.
— И ние — двамата с Фарид и с помощта на Кадер — ги намерихме; някои от тях. В началото бяха девет. Открихме шестима. Довършихме ги. Останалите оживяха. Трима мъже. И те знаеха нещо за нас, знаеха, че има шпионин в Съвета, много близък до Кадер Хан.