Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Обичаш и това, че рано или късно, без значение колко са готини, винаги си тръгват?
— Да, и това.
— Как е Викрам? Не съм го виждал от… Откакто ви видях за последно с Лети.
— Супер е. Нали го знаеш Викрам. Сега разполага с много повече време. Каскадите му липсват. Много беше запален и се справяше страхотно. Но това подлудяваше Лети. Той вечно скачаше от камиони в движение, през затворени прозорци и други подобни. Тя много се тревожеше и затова го накара да се откаже.
— С какво се занимава сега?
— Той е шефът, един вид, разбираш ли? Изпълнителен вицепрезидент на компанията — тази, която Лети основа заедно с Кавита, Карла и Джит. И с мен. — Тя се поколеба, преди да каже нещо, но после продължи. — Тя питаше за теб.
Гледах я, без да кажа нищо.
— Карла — обясни тя. — Мисля, че иска да те види.
Продължавах да мълча. Донякъде ми харесваше, че толкова много емоции се преследваха по мекия и безупречен пейзаж на лицето й.
— Гледал ли си негови каскади? — попита тя.
— На Викрам?
— Да. Изпълняваше страшно много, преди Лети да го спре.
— Бях зает. Но наистина искам да наваксам, що се отнася до Викрам.
— Защо не?
— Ще наваксам. Чувам, че всеки ден се мотае по пазара „Колаба“ и ми се искаше да го видя. Много често работя нощем и затова напоследък не съм се мяркал в „При Леополд“. Просто… бях… зает.
— Знам — каза тихо тя. — Може би прекалено зает, Лин. Не ми изглеждаш много добре.
— Я стига! — въздъхнах и се опитах да се разсмея. — Бачкам постоянно. През ден тренирам бокс и карате. По-здрав не мога и да бъда.
— Знаеш за какво говоря — настоя тя.
— Да. Знам за какво говориш. Слушай, трябва да те оставя…
— Не, не трябва.
— Не трябва ли? — попитах аз с престорена усмивка.
— Не. Сега трябва да дойдеш с мен в стаята ми. Можем да поръчаме да ни донесат кафето. Хайде, да се качваме.
Права беше — гледката беше великолепна. Туристически фериботи, пътуващи към пещерите на остров Елефанта или завръщащи се към брега, се издигаха над вълничките и се плъзгаха по тях — горди, опитни глисади. Стотици по-малки лодки се люлееха по вълните като птици, почистващи с клюн перата си на плиткото, а огромните товарни кораби, закотвени на хоризонта, не помръдваха в спокойните води там, където океанът преминаваше в залив. По улицата долу под нас туристи плетяха шарени гирлянди, докато шестваха през високата каменна галерия на паметника на „Портата“ и около нея.
Тя смъкна обувките си и седна по турски на леглото. Аз приседнах до нея на ръба и се втренчих в пода, близо до вратата. Мълчахме и се вслушвахме в шумовете, които проникваха в стаята заедно с ветреца, който люлееше, издуваше и отпускаше пердетата.
Тя пое дълбоко дъх и заговори:
— Мисля, че ти трябва да дойдеш да живееш при мен.
— Ами, това е…
— Изслушай ме — прекъсна ме тя и вдигна длани, за да ме накара да мълча. — Моля те.
— Просто не мисля, че…
— Моля те.
— Добре — усмихнах се, настаних се на леглото и отпуснах гръб на облегалката.
— Намерих си нова квартира в „Тардео“. Знам, че харесваш „Тардео“. Аз също. И знам, че апартаментът ще ти хареса, защото е точно от онези, които и двамата харесваме. Мисля, че това се опитвам да ти намекна и да го изкажа — ние харесваме едни и същи неща, Лин. И много неща ни свързват. И двамата сме победили дрогата. Това е страшно трудно и ти го знаеш. Не са много тези, които успяват. Но ние успяхме — и двамата — и мисля, че е така, защото с тебе си приличаме. Ще ни е добре, Лин. Ще ни е… ще ни е много добре.
— Не мога да твърдя… със сигурност… че съм победил дрогата, Лиса.
— Победил си я, Лин.
— Не. Не мога да кажа, че никога повече няма да я докосна, затова не мога и да кажа, че съм я победил.
— Но това е още по-основателна причина да се съберем, не разбираш ли? — настоя тя. Гледаше умолително, готова да се разплаче. — Аз ще те опазя. Аз мога да кажа, че никога повече няма да я докосна, защото я мразя. Ако сме заедно, можем да работим във филмовия бизнес и да се забавляваме, и да се пазим взаимно.
— Има твърде много…
— Слушай, ако се тревожиш за Австралия и затвора, можем да заминем някъде другаде — някъде, където никога няма да ни намерят.