Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Трябваше да предвидя възможността да ми се появиш. — Могедиен обърна гръб на Нинив и се приближи до Биргит. — Харесва лп ти собствената ти плът? Без Гайдал Кайн?
Нинив помисли да прелее. Но какво? Кама, която можеше дори да не стигне до кожата й? Огън, който можеше и да не опари полите й? Могедиен знаеше колко безсилна е тя; дори не я поглеждаше. Ако спреше потока на Дух към спящата жена в кехлибара, щеше да се събуди в Салидар и да предупреди. Лицето й се изкриви до сълзи, щом погледна към Биргит. Златокосата жена висеше във въздуха и гледаше Могедиен с непокорство. Могедиен пък я оглеждаше като дърворезбар парче дърво.
„Само аз съм — помисли си Нинив. — Сигурно изобщо няма да мога да прелея. А съм само аз.“
Да надигне крак за първата стъпка бе все едно да го измъкне, затънал до коляно в мазна тиня, на втората се олюля с не по-малко усилие. Към Могедиен.
— Пощади ме — проплака Нинив. — Моля те. Не ме наранявай. — Мраз пробяга по нея. Биргит я нямаше. Едно детенце, може би на три-четири годинки, в късо бяло елече и широки жълти гащи стоеше на мястото и и си играеше със сребърно лъкче колкото играчка. Момиченцето отметна златната си плитка, прицели си в Нинив и се изкикоти, а после пъхна пръстче в устата си, сякаш разколебано дали не е направило нещо лошо. Нинив се срути на колене. Успя някак да продължи пълзешком, протягаше умолително ръце и хлипаше. — Моля те. Не ме наранявай. Моля те. Пощади ме. — И не спираше да се тътри към Отстъпницата, като премазана пчела, пъплеща в праха.
Могедиен я изгледа мълчаливо, после каза:
— Някога си мислех, че си по-силна. Сега разбирам, че всъщност ми харесва да те гледам на колене. Почти се справяш, момиче. Не че допускам, че имаш достатъчно кураж да се опиташ да откъснеш моята коса… — Хрумването сякаш я развесели.
Ръката на Нинив се люшна на един разтег от Могедиен. Трябваше да стигне. Беше сама. Сама и в Тел-айеран-риод. Образът се оформи в главата й и ето че това, което й трябваше, се появи — сребърна гривна, обвила протегнатата й китка, сребърна каишка, свързваща я със сребърен нашийник около врата на Могедиен. Ай-дамът, който бе закрепила в главата си, и Могедиен го носеше, Могедиен и ай-дам, част от Тел-айеран-риод, който тя закрепи във формата, която искаше. Знаеше донякъде какво да очаква — някога за кратко беше сложила на ръката си гривна на ай-дам, във Фалме. По някакъв странен начин усещаше Могедиен така, както усещаше собственото си тяло, собствените си чувства, като две цялости, всяка отделна, но и двете в главата й. Нещо, за което само се беше надявала, защото Елейн бе настоявала, че е точно така. Това наистина представляваше връзка — тя можеше да усети Извора през другата жена.
Ръката на Могедиен посегна към нашийника и очите й се ококориха. Ярост и ужас. Яростта повече от ужаса, отначало. Нинив ги почувства почти все едно че бяха нейни. Могедиен трябваше да знае какво е нашийникът с каишката — и въпреки това се опита да прелее; в същото време Нинив усети леко отместване в себе си, в ай-дам, когато другата жена се опита да наклони Тел-айеран-риод към себе си. Потискането на усилието й беше лесно — ай-дам наистина беше връзка, но под контрола на Нинив. Самото осъзнаване на това направи нещата по-лесни. Нинив не искаше да прелее тези потоци, затова те не се преляха. На Могедиен щеше да й е по-лесно да понечи да вдигне планина с голи ръце. Ужасът надви яростта.
Нинив укрепи в ума си съответния образ и се изправи. Вече не само си представяше Могедиен окаишена, тя знаеше, че Могедиен е окаишена, толкова сигурно, колкото знаеше собственото си име. Усещането за отместване обаче, за това как кожата й настръхва, не си отиде.
— Спри — каза тя рязко. Ай-дам не се помръдна, но сякаш потрепера невидимо. Помисли си за стръкове черна коприва, които леко погалват другата жена от раменете до коленете. Могедиен потръпна и издиша на пресекулки. — Спри, казах, или ще направя нещо по-лошо. — Отместването престана. Могедиен я загледа боязливо, все още впила пръсти в нашийника на врата си и като че надигайки се на пръсти да полети.
Биргит — детето, което беше доскоро Биргит — стоеше пред тях и ги гледаше с любопитство. Нинив оформи образа за нея като за голяма жена и се съсредоточи. Момиченцето отново пъхна пръст в устата си и започна да оглежда играчката — лък. Нинив изпъшка ядосано. Трудно беше да промениш нещо, което някой друг вече е закрепил. А на всичкото отгоре Могедиен беше твърдяла, че може да направи промените да останат постоянни. Но това, което тя можеше да направи, пак тя можеше и да развали.
— Върни я, както си беше.