Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Но това пък пораждаше друг въпрос. По-точно, донякъде същия. Защо Джурийн? Защо просто не беше излязла от Съня и да се събуди в собственото си легло, такова, каквото си беше, макар миенето на чинии и търкането на подове отгоре на всичко останало да я изморяваха толкова, че заспиваше права? „Все още мога да изляза.“ Могедиен я беше видяла в Салидар, стига онова наистина да беше тя. Сега вече Могедиен знаеше за Салидар. „Мога да кажа на Шериам,“ Как? Да признае, че учи Сюан? Бяха й забранили да пипа тер-ангреалите, освен в присъствието на Шериам и другите Айез Седай. Как Сюан ги взимаше всеки път, когато й потрябваха, това Нинив не знаеше. Не, изобщо не се боеше от няколко часа повече с ръце до лактите в горещата вода. Боеше се от Могедиен. Гняв опари корема й толкова жестоко, че съжали, че няма малко гъша мента в торбата с билките. „Проклето да е, толкова ми… омръзна да се боя.“
Пред една от къщите имаше пейка, обърната към кея и реката. Тя седна и заобмисля от всеки ъгъл положението, в което бе изпаднала. Беше тъпо. Верният извор беше нещо съвсем бледо. Тя преля пламъче, което затанцува във въздуха над ръката й. Можеше да й се струва, че е стабилна — пред себе си поне, — но през това малко пламъче можеше да види реката. Завърза го и то угасна още щом стегна възела. Как щеше да се изправи срещу Могедиен, след като и най-слабата новачка в Салидар можеше да я надмине със сегашната й сила? Точно затова беше избягала, вместо да напусне Тел-айеран-риод. Уплашена и ядосана, че я е страх, твърде ядосана, за да може да мисли ясно, да оцени собствената си слабост.
Щеше да излезе от Съня. Каквото и да бе кроила Сюан, беше свършило; сега тя трябваше да разчита на самата себе си. Мисълта за още часове в търкане на подове стегна ръката й около плитката. Най-вероятно дни, при това с пръчката на Шериам. Можеха никога повече да не я пуснат да се доближи до съновния тер-ангреал или до какъвто и да било тер-ангреал. Щяха да й пратят Фаолайн да се занимава с нея вместо Теодрин. Край с проучването й на Сюан и Леане, да не говорим за Логаин; може би край и на изучаването на Церителството.
Тя ядосано преля още един пламък. Дори и да беше малко по-силен, не го почувства. Толкова с усилието да подтиква гнева си с надеждата, че ще й помогне с нещо.
— Нищо не ти остава, освен просто да им кажеш, че си видяла Могедиен — промърмори тя и дръпна плитката си толкова силно, че я заболя. — Светлина, те ще ме дадат на Фаолайн. По-добре да умра!
— Но като че ли ти харесваше да й шеташ.
Насмешливият глас дръпна Нинив от пейката като ръце, стиснали я за раменете. Могедиен стоеше насред улицата, цялата в черно, гледаше я и клатеше глава. С цялата сила, която събра, Нинив запреде щит от Дух и го метна между другата жена и сайдар. Беше все едно да сечеш дърво с хартиена брадвичка. Могедиен дори се засмя преди да си направи труда да й среже сплита, и то толкова небрежно, че все едно отмахна някое хапливче от лицето си. Нинив я гледаше като ударена с топор. След всичко да я докара дотук. Единствената сила — безполезна. Всичкият гняв, кипнал в нея — без полза. Всичките й планове, надеждите й — без полза. Могедиен не си направи труда да й отвърне на удара. Не си направи труд дори сама да й направи щит, за да я захлупи. Толкова голямо беше презрението й.
— Бях се уплашила, че си ме видяла. Станах малко непредпазлива, когато двете започнахте да се биете. С ръце и крака! — Могедиен се изсмя презрително. Запридаше нещо, лениво, защото нямаше причина да бърза. Нинив не знаеше какво е, но й се дощя да запищи. Гневът затлея вътре в нея, но страхът замъгли ума й, вкорени нозете и в земята. — Понякога си мисля, че сте твърде неуки дори за учене — и ти, и бившата Амирлински трон, и всички останали. Но не мога да позволя да ме предадеш. — Този сплит се изпъваше към нея. — Време е да те прибера най-сетне, изглежда.
— Стой, Могедиен! — извика Биргит.
Устата на Нинив зяпна. Наистина беше Биргит, такава, каквато беше преди, в късия бял елек и широките жълти панталони, с изкусно заплетена златна плитка, метната през рамо; сребърна стрела бе опната на сребърния й лък. Беше невъзможно. Биргит вече не беше част от Тел-айеран-риод, беше си в Салидар и пазеше да не би някой да намери Нинив и Сюан да спят посред бял ден и да започне да задава въпроси.
Могедиен беше толкова слисана, че потоците, които бе запрела, изчезнаха. Слисването обаче трая не повече от миг. Блестящата стрела полетя от лъка на Биргит… и се изпари. Лъкът се изпари. Нещо сякаш сграбчи Биргит, издърпа ръцете й право нагоре и я изтегли от земята. Почти моментално след това тя беше сгъната одве и стегната здраво за китките и глезените на една стъпка над земята.