Мусаши

— Ще ви помоля за извинение — каза този и плъзна шоджито настрана.

Без да се изправя, се примъкна на колене в стаята на Мусаши.

Собата, в лакирана кутия, колкото за шест панички, най-сетне бе донесена. Мусаши тъкмо се бе поизправил и протегнал клечките за хранене към ястието.

— Вижте ги, идват — възкликна тихо Йори, като леко се помести, за да не се блъсне търговецът в него.

Кумагоро седна с гръб към нозете на Йори, с кръстосани крака и опрени на коленете лакти. Намръщи се ядно и каза:

— Може да ядеш по-късно. Хич не опитвай да си скриеш страха, като ми седиш там и си подмяташ храната.

Макар да седеше усмихнат, Мусаши с нищо не показа, че го слуша. Разбърка собата с клечките си, за да отдели залепналите парченца, взе си една хапка и с доволно премляскване я глътна.

Вените по челото на Кумагоро почти изскочиха.

— Я да оставиш тая паница — нареди той сърдито.

— А кой сте вие? — попита кротко Мусаши, без да направи и движение, за да му се подчини.

— Не знаеш кой съм аз ли? Единствените хора в Бакурочо, дето не са ми чували името, са нехранимайковците и глухонемите.

— Аз самият нещо съм зле със слуха. Говорете по-високо и ми кажете кой сте и от къде сте.

— Аз съм Кумагоро от Чичибу, най-големият търговец на коне в Едо. Като ме видят да идвам, децата така се плашат, че не могат дори да заплачат.

— Ясно. Значи с коне се занимавате?

— И още как. Продавам на самураи. По-добре помни това, като говориш с мен.

— И за какво точно ще си говорим?

— Ти прати този дребосък да се оплаква, че сме вдигали шум. Къде, мислиш, се намираш? Това да не ти е странноприемница за даймио — чистичка, тиха и прочие? На нас търговците на коне шумът ни харесва.

— Досетих се за това.

— Тогава за какво се опитваше да ни развалиш веселието? Искам извинение.

— Извинение ли?

— Да — писмено. Можеш да го адресираш до Кумагоро и неговите приятели. Ако не получим такова нещо, изкарваме те навън и ще те понаучим.

— Интересно е това, което казвате.

— Ха!

— Искам да кажа — по интересен начин говорите.

— Я стига с тия глупости! Ще получим ли извинението или няма?

Кумагоро вече не викаше, а направо ревеше и потта по моравото му чело лъскаше на светлината на вечерното слънце. С вид, че е готов да избухне, той разголи косматите си гърди и изтегли изпод пояса си голям нож.

— Решавай! Ако не получим скоро отговора ти, загазваш!

Изпружи крака и вдигна ножа отвесно до лакираната кутия, с опрян в пода връх.

Като сдържаше смеха си, Мусаши каза:

— Е, сега как да отвърна аз на това?

Остави паничката си, протегна клечките за хранене, хвана някакво тъмно парченце от собата в кутията и го изхвърли през прозореца. Все така мълчаливо се протегна и хвана още едно такова парченце, после — още едно.

Очите на Кумагоро щяха да изскочат, дишането му замря.

— Голяма напаст, а? — отбеляза нехайно Мусаши. — Я, Йори, вземи добре да измиеш тия клечки.

Щом Йори излезе, Кумагоро тихомълком изчезна в стаята си и разказа на своите спътници за невероятното зрелище, на което току-що станал свидетел. След като отначало взе черните петънца в собата за мръсотия, разбра, че това са живи мухи, уловени така сръчно, че да не им остане време да избягат. След минути той и другарите му пренесоха малкото си празненство в един по-отдалечен край на сградата и се възцари тишина.