Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Говореше, сякаш в непозната страна е попаднал на отдавна загубен приятел.
Стигнали бяха Бакурочо, където имаше голям и разнообразен избор на чайни и гостилници за разните хора, които се занимават с коне — продавачи, купувачи, колари, коняри и други с по-маловажни занятия. Събрани на групички мъже се пазаряха и спореха на най-различни наречия, сред които изпъкваше острият, почти като караница говор на Едо.
Сред навалицата имаше някакъв добре облечен самурай, който търсеше хубави коне.
— Хайде да си вървим — каза той с недоволно изражение. — Тук няма друго освен кранти — нищо, което да си заслужава да препоръчаме на негово височество.
Като крачеше чевръсто между животните, се озова лице в лице с Мусаши, при което премигна и изненадан се стъписа.
— Вие сте Миямото Мусаши, нали така?
Мусаши изгледа за миг мъжа и после по лицето му се разля усмивка. Беше Кимура Сукекуро. Макар че в крепостта Коягю двамата за едното нищо почти кръстосаха саби, държанието на Сукекуро сега бе приветливо. Явно не беше останал след тази среща с някакви лоши чувства.
— Определено не очаквах да ви видя тук — заяви той. — Отдавна ли сте в Едо?
— Тъкмо идвам от Шимоза — отвърна Мусаши. — Как е вашият господар? Още ли е в добро здраве?
— Да, благодаря, но на възрастта на Секишусай, естествено… Аз сега живея при господаря Муненори. Трябва да дойдете на гости — с радост ще ви представя. А, има и още нещо. — Той го изгледа заговорнически и се усмихна. — Имаме едно прекрасно съкровище, което ви принадлежи. Трябва да дойдете колкото можете по-бързо.
Преди Мусаши да е успял да попита какво може да е това „прекрасно съкровище“, Сукекуро се поклони леко и бързо се отдалечи, следван от слугата си.
Гостите, които отсядаха в евтините ханове на Бакурочо, бяха повечето търговци на коне от областите. Мусаши реши да наеме стая там, вместо в някоя друга част на града, където цените най-вероятно щяха да са по-високи. Също като останалите, странноприемницата, която избра, имаше голям обор за конете — всъщност, така голям, че по-скоро самите стаи изглеждаха като пристройка. След трудностите на Хотенгахара дори този третокласен хан изглеждаше разкошен.
Въпреки усещането си за благополучие Мусаши намери конските мухи доста досадни и почна да мърмори. Чу го стопанката.
— Да ви сменя стаята — предложи загрижено тя. — На втория етаж мухите не са такава напаст.
Настанил се на новото място, Мусаши веднага се оказа изложен на целия пек на слънцето от запад и отново му се прииска да възнегодува. Само преди няколко дни това следобедно слънце щеше да го ободри, щеше като светъл лъч надежда да прати живителна топлина на ориза и да предвещае добро време за следващия ден. Що се отнася до мухите, щом докато работеше на полето потта му ги привлечеше, просто решаваше, че и те си имат ежедневни занимания, както той си има своите. Смяташе ги даже за свои полски събратя. Сега, пресякъл голямата река и влял се в градската гмеж, слънчевият пек му се струваше всичко друго, но не успокоителен, а мухите — само досада.
Гладът обаче отвлече ума му от неудобствата. Хвърли поглед към Йори и по неговото лице също забеляза признаци на отпадналост и мисли за храна. И нищо чудно, защото в съседната стая няколко души си бяха поръчали гърне димяща гозба и сега алчно се нахвърляха на нея сред много приказки, смях и пиене.
Елдена юфка — соба — ето какво им се искаше! На село, ако някой обича соба, засяваше елдата рано напролет, оставяше я да разцъфти през лятото, наесен сушеше зърното и през зимата го мелеше на брашно. После можеше да си прави соба. Тук нямаше нужда от друго, освен да плеснеш с ръце, за да те обслужат.
— Йори, да си поръчаме ли малко соба?
— Да — дойде нетърпеливо в отговор.
Стопанката се появи и взе поръчките им. Докато чакаха, Мусаши се облакъти на перваза и заслони с длан очите си. Напряко от другата страна на улицата имаше табела:
Йори също го забеляза. След миг на озадачено взиране той попита:
— На тази табела пише „Лъскане на души“. Що за занаят е това?
— Е, пише също, че човекът е майстор от школата Хонами, значи сигурно лъска саби. Като си помисля, и моята има нужда от нещо такова.
Собата още не идваше и Мусаши се изтегна на татамито да подремне. Гласовете в съседната стая обаче бяха станали доста по-силни и нещо почваха да се карат.
— Йори — каза Мусаши, като отвори едното си око, — ще помолиш ли хората до нас да говорят малко по-тихо?
Двете стаи бяха разделени само от шоджита, но вместо да мине оттам, Йори излезе в коридора. Вратата към другото помещение бе отворена.