Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— От Коецу чувах, че изрязвате статуи. За мен ще бъде чест, ако ми направите един образ на Канон. Това ще бъде достатъчно като заплащане за сабята.
Последната Канон, изрязана от Мусаши, бе онази, която остави в Хотенгахара.
— Подръка нямам нищо — каза той. — През следващите няколко дни обаче мога да изрежа нещо за вас. Ще може ли тогава да взема сабята?
— Разбира се. Не исках да останете с впечатление, че очаквам това от вас начаса. Впрочем, вместо да стоите в онази странноприемница, защо не дойдете да гостувате у нас? Имаме една стая, която не използваме.
— Би било чудесно — отвърна Мусаши. — Ако се преместя утре, бих могъл веднага да почна работа върху статуята.
— Елате да погледнете — покани го Косуке, също доволен и развълнуван.
Мусаши го последва по външния коридор, в края на който имаше половин дузина стъпала. Вместена между първия и втория етаж, без да е разположена точно на нито един от двата, се намираше една стая с площ осем рогозки. През прозореца Мусаши забеляза росните листа на една праскова.
Косуке посочи някакъв покрит със стридени черупки покрив и каза:
— Това там е работилницата ми.
Сякаш повикана с някакъв таен знак, съпругата на майстора се появи със саке и няколко дребни, но вкусни неща за хапване. Щом двамата мъже седнаха, преградата между домакин и гост начаса се изгуби. Отпуснаха се, протегнаха напред крака и заговориха откровено, забравили задръжките, които правилата за държание обикновено налагат. Разговорът естествено се насочи към любимата им тема.
— Всички на думи признават важността на сабята — започна Косуке. — Всеки ще ви каже, че сабята е „душата на самурая“ и че едно от трите свещени съкровища на страната е сабята. Обаче начинът, по който хората всъщност се отнасят към сабите, е възмутителен. В това включвам самураите и монасите, също както и гражданите. По едно време се бях заел да обикалям светилища и стари домове, където на времето е имало цели сбирки от красиви саби и мога да ви кажа, че положението е отчайващо.
Бледите страни на Косуке сега бяха поруменели. Очите му горяха от възбуда и слюнката, която се събираше в ъгълчетата на устата му, току хвръкваше на струйка право в лицето на неговия събеседник.
— Почти за никоя от прочутите стари саби не се полагат подобаващите грижи. В светилището Сува в област Шинано има над триста саби. Това може да се нарече безценно наследство, но аз успях да преброя едва пет, които не бяха ръждясали. Светилището Омишима в Ийо е прочуто със своята сбирка — три хиляди саби от най-различни столетия. След като обаче прекарах там цял месец, открих само десет, които да са в добро състояние. Това е позорно! — Косуке си пое дъх и продължи: — Работата изглежда е там, че колкото по-стара и по-известна е една сабя, толкова по-склонен е притежателят да я съхранява на място, за което е убеден, че е сигурно. Тогава обаче никой не може да я вземе, за да се погрижи за нея и острието все повече ръждясва. Такива собственици са като родители, които така ревниво закрилят децата си, че израстват глупаци. В случая с децата поне през цялото време се раждат нови и е без значение, ако някои оглупеят. Обаче сабите…
Като млъкна, за да преглътне слюнката, той още повече вирна слабите си рамене и с блеснали очи обяви:
— Вече имаме всички добри саби, които някога ще бъдат изковани. През време на междуособиците майсторите на саби станаха немарливи — не, направо некадърни! Забравиха уменията си и оттогава сабите стават само по-лоши. Единственото, което може да се направи, е по-добре да се грижим за сабите от по-старо време. Днешните майстори може да се опитват да подражават на някогашните саби, но никога няма да направят нещо толкова добро. Вие не се ли ядосвате, като си помислите за това?
Внезапно се изправи и възкликна:
— Само погледнете! — Извади една страховито дълга сабя и я постави пред госта, за да я разгледа. — Това е превъзходно оръжие, обаче е покрито с най-лошия вид ръжда.
Сърцето на Мусаши за миг спря. Сабята без съмнение беше „Дългия прът“ на Сасаки Коджиро. Заля го цял порой от спомени.
Овладя чувствата си и спокойно каза:
— Наистина доста е дълга, а? Трябва голям самурай да борави с нея.
— Навярно — съгласи се Косуке. — Няма много саби като тази. — Като извади острието, той го обърна с тъпата част към Мусаши и му го подаде за дръжката. — Вижте — каза. — Зле е ръждясала — тук и тук, и тук. Но той и така я използва.
— Ясно.
— Това е рядко произведение, навярно изковано през времето на Камакура. Много работа ще трябва, но навярно ще мога да я оправя. По тези много стари саби ръждата е само на относително тънък слой. Ако острието беше ново, никога нямаше да успея да махна петната. По новите саби петната от ръжда са като злокачествени израстъци — прояждат право сърцето на метала.