Първият закон

Тикаше количка, натоварена с пазарски торбички, и момчетата с радост й помогнаха да ги сложи в багажника на колата си. Тъй като все още никой от тях нямаше шофьорска книжка, а и четиримата живееха на хълма и домовете им й бяха на път, тя им предложи да ги закара и те се натовариха в колата. Джон седна отпред и когато тя се наведе да запали мотора, той забеляза, че най-горното копче на блузката й е разкопчано. Тя вдигна очи и улови погледа му, усмихна се открито и закачливо и го закопча.

Когато в колата остана само Джон, госпожа Лърнър го попита дали би имал нещо против, ако първо отидат до нейната къща, само на няколко пресечки по-нагоре по улицата, за да й помогне да разтоварят покупките. Двете й дъщери бяха на скаутски излет, а съпругът й бил пак на път и нямало да се прибере преди средата на следващата седмица. Така че тя бе останала съвсем сама.

Той пренесе чантите вътре. Наложи се да ходи до колата четири или пет пъти и през това време копчето на блузата отново се бе разкопчало, а след него и второто. Когато остави и последната торба върху плота и се обърна към нея, оставаше само последното.

— Благодаря, Джон. Мога ли да ти предложа нещо? Чаша вода?

Той следеше като хипнотизиран как се свлича блузката й, но все пак успя да промърмори едно „не“. Каза, че трябва да се прибира вкъщи.

Тя пристъпи към него.

— Сигурен ли си? Можеш да поостанеш. Искаш ли нещо?

Той преглътна — устата му бе пресъхнала — после я погледна в лицето, на което сега се бе изписала тайнствена усмивка, изражение, което никога преди не беше виждал. Тя скъси още малко разстоянието помежду им. Бяха толкова близо един до друг, че той усещаше прекрасния аромат, който се носеше от нея — бадеми и… и още нещо. Тя вирна брадичка.