Черният списък

— Тръгна ли към асансьора или се затича?

— Почти се затича. Беше с обувки на високи токчета, току-така не можеш да се затичаш. Но наистина бързаше, тя не обичаше да закъснява.

Знаех го и без да ми го казва.

— Когато слезе, погледнахте ли часовника?

— Разбира се. Аз изобщо не откъсвах очи от него. Разберете, организационният комитет е точно за това — да организира всичко и да отговаря всичко да върви гладко. Всяко недоглеждане, всяко закъснение се смята за наша вина. Рудин плаща добре, но за всяка дреболия глобява. Когато Оля слезе, беше 21,18. Хванах я за ръката и буквално я повлякох към залата.

— Добре, Генадий. Сега ни покажете къде беше Олга в момента, когато сте погледнали часовника и сте видели, че е вече 21,14.

Голдман послушно отиде до стъклената въртяща се врата.

— Ето тук. Погледнах часовника веднага щом я видях да влиза.

— Когато й викнахте, че закъснява с петнайсет минути, тя спря ли се или продължи към вас?

— Ами тя почти тичаше, нали ви казах! Беше задъхана, разчорлена.

— Вратата на асансьора веднага ли се отвори или й се наложи да чака?

— Почака го. И аз се нервирах, затова когато тя извика асансьора, погледнах таблото, за да преценя колко ще трябва да чака.

— Спомняте ли си на кой етаж беше асансьорът?

— Лампичката светеше някъде по средата на таблото, но къде точно — не мога да кажа. Все пак бях далеч от асансьора. Пък и не си бях поставил за цел да запомня, не съм предполагал, че ще бъде важно.

— Разбира се, разбира се. Е, благодаря ви, Гена.

Голдман си тръгна с нескрито облекчение, а ние със Сергей засякохме времето и започнахме да възпроизвеждаме придвижванията на Олга Доренко през четирите минути от 21,14 до 21,18. Отидохме до стъклената входна врата и с бърза крачка тръгнахме към асансьора. Когато вратата на кабината се отвори, се качихме на шестнайсетия етаж, където бе стаята на Олга Доренко и Люся Довжук. Намираше се в края на отчайващо дълъг коридор. Когато стигнахме до вратата, аз припряно пъхнах ключа в ключалката. Ключът не превърташе. Започнах да го местя наляво и надясно, но бравата очевидно заяждаше.

— Тук бравата е повредена — каза застаналият зад гърба ми Лисицин. — И ние всеки път се мъчим.

Най-сетне ключът превъртя, аз отворих вратата, направих с ръка движение, сякаш хвърлям от прага торбата на леглото, затворих вратата и я заключих. Колкото и да е странно, при заключването бравата не заяждаше. Почти тичешком се втурнахме обратно към асансьора, слязохме долу, във фоайето на хотела. Седем минути.

— Не става — констатирах. — Дай да опитаме още веднъж, като вземем предвид, че Олга може да е отключила от първия опит.

Повторихме маршрута, като този път не се мъчихме с бравата, а просто спряхме пред вратата за шест-седем секунди — точно колкото щяха да са нужни, за да отключиш бързо, да хвърлиш торбата в стаята и да затръшнеш вратата. И пак се получиха много повече от четири минути.