Гибелта на царете [bg]

Андромаха се извърна. Стана от огъня, изтръска пясъка от роклята си и отиде до брега. Яд я беше на себе си. Когато Хеликаон бе дошъл на носа в златната светлина на залеза, тя искаше да му каже истината — че го обича така, както няма, както не би могла, никога да обича друг. Вместо това една безразсъдна фраза бе достатъчна, за да го накара да вярва, че Хектор е онзи, когото истински обожава. Сега не можеше да стори нищо, за да върне думите си, а нямаше как да ги обясни.

Ониакус и Гершом се приближиха по пясъка. И двамата й помахаха за поздрав, а после отидоха при Хеликаон. Стражите тръгнаха към местата си по скалите и Андромаха чу как Гершом изразява тревогите си за предстоящата вечеря.

— Защо рискуваш? — попита той. — Знаеш, че там може да има микенци.

— И мислиш, че трябва да намеря някоя пещера, в която да се скрия?

— Нямам това предвид. Тази нощ си в странно настроение, Златни. Внимателно подбираш най-добрите стражи. Разполагаш защитни позиции и се приготвяш за атака. След това решаваш да се хвърлиш безцелно там, където враговете ти могат да те поразят.

— Няма планирана засада, Гершом — отвърна Хеликаон. — Те имат шампион, който иска да ме предизвика след вечерята.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Алкей прати слуга, който да ме предупреди.

— Познаваш ли този шампион?

Хеликаон поклати глава.

— Името му е Персион. Роднина е на един микенец, когото убих преди няколко години. Алкей казва, че прилича на боец.

Гершом изруга тихо.

— Чумата да го тръшне! Боец? Значи нямаш избор. — Той изгледа напрегнато приятеля си. — Трябваше да послушаш Ониакус и да отпътуваш до острова с майстора пекар.

Хеликаон сви рамене.

— И там щеше да има микенци, приятелю.

— Ами… убий го тогава бързо и без да поемаш рискове.

Златния се усмихна студено.

— Такъв е планът, да.

Те поговориха още малко, но Андромаха се оттегли със свит от страх стомах. Хеликаон щеше да участва в двубой тази нощ. Устата й пресъхна. Ако той умреше, част от нея щеше да умре с него. Дори не си го помисляй, сгълча се веднага. Той е Хеликаон, Златния. Мъжът, който стоя с Аргуриос на стълбите и се би срещу най-добрите войни на Микена. И който ги надви до един.

Тя чу стъпките му по чакълестия пясък, но не го погледна, а вместо това насочи поглед към озарените от луната вълни.

— Най-добре е Касандра да не идва на вечерята — чу гласа му зад гърба си.

— Преди малко ми каза, че не иска — отвърна тя. — Изплашена е. Казва, че там щяло да има червен демон. Не иска да го вижда.

— Червен демон? В името на боговете, състоянието й се влошава с всеки сезон — каза той с тъга в гласа.

При тези думи Андромаха се обърна към него, а зелените й очи излъчваха гняв.

— Състоянието й? Всички я мислите за луда, но тя не е. Тя наистина вижда, Хеликаон. И да, силата на виденията често почти я докарва до лудост. Касандра е още дете, а вече е видяла деня на смъртта си.