Затворена котка [bg]

— Забави се — прошепна сянката.

— Името ти… — започна Мелиса.

— Обясних ти, че имената не са важни. Почти всички са фалшиви. Плюс това е по-добре да не разгласяваш истинското. Когато откриеш своето, не го казвай на никого.

— Защо?

— Истинското ти име е най-силното оръжие, което може да дадеш на враг, вещ в магията.

— Нямам врагове, а единственият опитен в магията, когото познавам, е Сибила. Тя ме доведе дотук.

— Човек никога не знае.

— Не искаш да признаеш коя си, защото мислиш, че не съм готова, но ако си била Анаис, присъствието ти в живота ми има само едно обяснение: аз сигурно съм преродената Джун.

Сянката не отговори.

— Вярно ли е?

— Почти.

— Що за отговор? — възропта Мелиса. — Идентичността може да е истинска или фалшива. Няма средно положение.

— Това е една дълга, хилядолетна история. Ела…

Тръгнаха под дърветата. Короните им растяха толкова нагъсто, че беше невъзможно да се определи дали е сутрин или вечер. В един момент стигнаха до голо място. Под сянката на обрасла с мъх скала се издигаше пиедесталът на купел, където, изглежда, се събираше водата на вековете.

— Виж.

Мелиса погледна отражението си.

— Наведи се и пий.

Тя се подчини безропотно. Почти мигновено зрението й се замъгли и чу ромон на течаща вода. Усети млечния студ на мъглата. Водата капеше вечно в неутолимото гърло на нищото. Лека-полека слънчевата светлина си проби път през клоните и лъчите й порязаха зениците й. Десетки птици запискаха с всякакви невъобразими звуци.

Огледа се наоколо. Нямаше и следа от сянката; дори не чуваше гласа на Сибила. Никъде не видя и купола въпреки неспирния ромон на течаща вода. Вече не се намираше в дъбравата, а в една кория, оплетена от лиани, които се спускаха като фини завеси от небето. Слънцето грееше, обаче тя чувстваше леден студ. Това място беше нейният дом и Мелиса започна да си спомня…

Беше тичала след Арат, който все така нехаеше за усилията й да го накара да я забележи. Беше загубила следите му и предположи, че се движи в кръг из тази влажна и светла гора.

— Майя.

Обърна се светкавично, когато чу името си. Своето истинско име.

— Арат?

— Какво правиш тук?

Тя се поколеба за миг.

— Упражнявах се — излъга.

— Извинявай — отвърна той рязко и с жест показа, че си тръгва.

— Къде отиваш?

— Да събирам дърва за флейтите. Белтейн17 наближава, а закъсняваме с подготовката.

Майя го видя да изчезва в посока към водопада и изчака малко, преди да го последва. Запита се дали знае, че тя е сред девойките, които щяха да изпълнят ритуала. Често някои младежи губеха девствеността си в навечерието на този празник и тя винаги се беше надявала Арат да я избере.