Затворена котка [bg]

31

Гостуването в дома на нейната приятелка й помогна да забрави онзи тъмен облак, който беше започнал да я задушава преди седмици. Сусана не й подари памук, ами — чудо на чудесата — тампони: нещо, което Мелиса никога не беше ползвала. Приятелката й беше измислила домашен начин за производство и настоя тя да си сложи един веднага. Но Мелиса много бързаше и я увери, че ще стигне до дома си без проблем с малкото памук, който си беше сложила сутринта. Без да спира да я гълчи, Сусана й сложи няколко тампона в чантата с обещанието, че ще се съберат отново, за да обсъдят хиляди неща.

Понеже не беше в настроение да чака, реши да върви пеша. По пътя си спомни за книгите, които я очакваха, и реши да започне от по-тънката. Скоро щяха да дойдат почивните дни и не искаше да иде на вечерята, без да е прочела нито едната от двете. Знаеше, че Рохер ще я обсипе с въпроси, вероятно щеше да я подложи на подробен изпит, а тя не желаеше да се покаже като някоя глупачка пред онзи енциклопедичен денди.

Докато вървеше по улица „Линеа“ към тунела, който щеше да я отведе до Кинта авенида, си помисли колко объркан е животът й. Е, объркан беше много скромно понятие. Смайващ: това беше точната дума. В някои моменти страдаше от необяснимо неразположение, нещо като чиста проба емоционално гадене. Какво ли беше това? Истерия? Невроза? Параноя? Или всички тези болести накуп, плюс още нещо по-различно, което не успяваше да определи? Би й харесало да постъпи като датския принц: „Смърт… Заспиваш… Заспиваш… И сънуваш може би.“ Но идеята звучеше по-добре на езика на нейното съвремие: Забравяш… Полудяваш… Затъваш в бълнувания.

Гневът, с който се бяха опитали да я надъхат от детството, се обръщаше срещу собствените си подбудители. Беше се превърнала в хитро животно, в звяр, който отказваше да се подчини на автоматизма. Следите й започваха да изпълват града. Вършеше злодеянията си нощем, бягаше бързо като пантера и се подиграваше на дебнещите ловци.

Почувства влагата, която мокреше бельото й — доказателство, че все още имаше власт. В тялото й кипеше живот; дали щеше се роди, или не, зависеше само от нейната воля.

Излезе от тунела, чужда на неразположението, което хормоните й причиняваха, безразлична и към няколкото жени, които се опитаха да й посочат, че струйка кръв се стича по краката й. В този момент умът й не функционираше като ума на останалата част от човечеството, защото надушваше леката миризма на женска, която се изплъзва от тялото си. Беше котка, готова за скок, предизвикателна и нащрек, върху онази страна, която приличаше на горещ ламаринен покрив.