Затворена котка [bg]

Спомних си онова платоническо преживяване от юношеството, както и опита на други мои приятелки, които бяха споделяли с мен, че са се предали на подобни чувства. Въпросът, който винаги си задаваме пред някоя съперница, е един и същ: „Какво толкова изключително притежава тази жена? Какво е намерил у нея?“ В този миг отговорът може да поеме по който и да е от двата пътя: първият — ирационален, където ревността се превръща в мания или омраза; вторият — не толкова разрушителен, въпреки че наистина е по-странен и се изразява в нездраво любопитство, което често се превръща във вариант на сексуално привличане.

Сигурно нещо подобно се е случило на Анаис. Но за разлика от други жени тя не се е опитала да прогони зараждащата се страст. Тъкмо напротив, приела я с цялата й сила. И макар че никога не я е осъществила, смелостта й да се отдаде на тази любов я беше превърнала в символ на пламенно и безгранично „аз“; в един вид героиня, за която закон са само импулсите, извиращи от духа й.

Рохер познава добре всички безумия, процъфтявали тайно в Париж през 30-те години, също така и други, за които едва загатна и обеща да разкрие по-късно. Въпреки това зад думите му, изглежда, се крие нещо повече от обикновена начетеност. Всеки би казал, че разбирането му за събитията идва от пряк опит: сякаш в даден момент е могъл да обсъди тези данни със самата Анаис…

Той е едновременно привлекателен и будещ боязън мъж; един вид змия, която омагьосва със слово и поглед. Имам чувството, че лесно би могъл да манипулира ближния си, оставяйки го на произвола на каквато и да било интрига.

Докато ме затрупваше с данни за Анаис и епохата й, забравих къде се намирам, едва разбрах кога е дошъл Алваро и чувах само гласа на Селесте, която се намесваше от време на време в този безкраен монолог.

Преди да си тръгне, ми остави книгите. Едната от тях, на английски, беше сборник със съкратени откъси от Дневник с експлозивното заглавие: Кръвосмешение. Другата, също съставена от неиздавани текстове, звучеше обещаващо като първата: Хенри Милър, неговата съпруга и аз.

Разменихме си телефоните и той настоя да вечерям с него. Истината е, че не исках, но ми се стори невъзпитано да откажа, след като бях приела книгите.

Сега, когато лежат върху бюрото ми, призракът на Анаис се издига по-осезаем от всякога и една идея се върти в главата ми. Не съм я споделяла с никого, дори с Тирсо, защото подозирам, че наистина ще ме помисли за луда, но става дума за възможност, която не мога да пренебрегна: ако съм била Джун в предишен живот, това би обяснило защо сянката на Анаис ме преследва толкова настоятелно, също така би обяснило собствената ми обсебеност от нея.