Трескав блян [bg]

- Тия пари са прокълнати, нал’ разбирате - каза Фрам. - Или е туй, или старият речен дявол не ги дава.

Марш се усмихна и си сипа кафе.

- Джошуа - каза той, - тая история си е самата истина, но не вярвай на всички, които Фрам разправя. Той е най-прочутият лъжец по цялата река.

- Що бе, капитане! - възкликна лоцманът ухилен и се обърна към реката. - Виждате ли оная стара колиба с рухналия покрив ей там? - подхвана той. - Добре, ще се наложи да я запомните... - и така той отново се върна към обучението на Йорк.

Изминаха поне двадесет минути, преди да се отплесне отново и да разкаже историята за „Е. Дженкинс“ - парахода, който бил дълъг тридесет мили и затова му сложили хармоника по средата, за да взема завоите. При тези думи дори Джошуа Йорк погледна скептично към Фрам. Той обаче продължи да се усмихва.

Марш се оттегли час след като изяде и последния си тарт. Фрам беше много забавна компания, но той реши да се учи от него през деня, за да може да вижда проклетите ориентири.

Когато отвори очи, беше сутрин, а „Трескав блян“ се намираше в Кейп Джирардо и товареше смлян фураж. Фрам избрал да акостира там по някое време през нощта, когато се спуснала мъгла. Градът бе разположен високо, върху отвесна скала, на около сто и петдесет мили южно от Сейнт Луис. Марш помисли малко и остана доста доволен от скоростта на кораба. Не бяха поставили рекорд, но се движеха бързо.

След час параходът отново потегли надолу по реката. Юлското слънце беше жарко, въздухът - наситен с горещина, влага и насекоми, но на тексаската палуба лъхаше свежест и спокойствие. Спираха често. Трябваше да поддържат осемнадесет бойлера. Пещите гълтаха дърва като обезумели, но нямаха проблеми с горивото. По пътя им непрестанно изникваха складове за дърва. Винаги, когато горивото беше на свършване, боцманът съобщаваше на кормчията и корабът спираше край някоя разнебитена, схлупена колиба, обградена от грамадни, разцепени на две, стволове от бук, дъб или кестен. Марш или Джонатоун Джефърс слизаха на брега, за да се пазарят с дърваря. След това даваха знак на докерите, които се нахвърляха върху дървата. Докато мигнеш три пъти, всичко вече се оказваше на борда. Пътниците от първа класа наблюдаваха как товарят горивото от перилата на котелната палуба. Всички от основната палуба пък непрестанно се пречкаха.