Рейн-сан: Сеч [bg]

А Миямото?

Мамка му, основателен въпрос. Аз не рискувах само собствения си живот. А излагах на опасност и него.

Но най–добрият начин да защитя Миямото не беше да спечеля доверието на Виктор. А да го ликвидирам. И то бързо.

Позвъних на Тацу и успях да го заваря в службата му.

— Още няма нищо особено — каза той. — Но попаднах на… някои потенциално полезни подробности. С малко късмет, до утре ще разполагам с нещо за теб.

— Мога да използвам каквото си открил. Малко ми е напечено.

— Ясно. А ти? Успя ли да разработиш някоя от онези връзки?

— В момента действам по една от тях. До утре би трябвало да науча повече. Ще ти се обадя. — Затворих.

Отидох пеш до храма Дзенкоджи в Омотесандо, късче от някогашна Япония, отстояващо мястото си от нахлуващото блато от модерност. Над извития покрив тъкмо изгряваше почти пълната луна и студената й светлина се отразяваше в плочките. Застанах пред кадилницата и за миг затворих очи. Остатъчният аромат на тамян ме поуспокои.

Замислих се за майка си, която се беше опитала да ме възпита като католик и така само успя да насади в мен известни угризения, без които спокойно можех да мина. Тя искаше да стана дипломат или сенатор и се примири с решението ми да постъпя в армията едва след като реши, че това ще е трамплин към нещо по–добро. Само че аз така и не се заех с нищо друго. Напуснах армията, но продължих да убивам.

Всичко е наред. Нормално е да те привлича нещо, за което те бива. Да ти харесва. Ти не си по–различен от другите хора.

Не вярвах в това. Но нищо не можех да направя.

Лудия Джейк обичаше войната. Обичаше убиването. И спокойно приемаше факта, че няма връщане назад. Помня, че веднъж ми каза: „За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме“.

Сигурно имаше право. Може би проблемът не беше, че съм убиец. А че отказвам да приема последиците от това. Че искам и двете неща — да съм стъпил с единия крак в мрака, а с другия на светло.

Случилото се със Саяка трябваше да ми покаже, че такова разкрачено състояние не е възможно. А ето че сега отивах на среща с жена, която харесвах, жена, която ме привличаше, докато, ако бях с всичкия си, сигурно в момента щях да се насочвам към Гинза, за да очистя мъжа й.

Но може би тъкмо затова щях да се срещна с нея. Защото знаех, че ако го направя, ще ми е още по–трудно да убия Сугихара.

Ето какво ме тормозеше. Струваше ми се немислимо да се отплатя за нейната добрина и за лекия и флирт, като ликвидирам съпруга й, бащата на мъртвото й дете, и я лиша от онова, което е останало от семейството й, от душевния й покой, от целия й свят. Бяха убили собствения ми баща, когато бях на осем. Нямаше да стана оръдие на подобна трагедия за нея. Нямаше да го направя.

Нямаше да убия Сугихара. Щях да убия Олег и после Виктор. Миямото щеше да ми плати за тази услуга. И след това щях да реша как да я карам нататък. Днес щях да се срещна с жена, към която проявявах интерес. И щях да се опитам да получа по–добра представа за характера на нейния интерес към мене.