— Аз съм ги размешал и с влашки слова, та ги препиши на курат български — добави хаджи Евтим.
Било по затруднение да намери лесно някои български думи, било по дълговременна привичка — старецът пъстреше говора си с румънски думи.
— Дълбоко ти благодаря, чичо хаджия. Ти ни дойде на помощ, като едно провидение, в най-трудната минута. Сега мама ще има две радости изведнаж: бащиното ни пепелище остая и вие се завръщате от чужбина. Аз тъкмо си биех ангелите и се чудех как да отговоря на мама и да й кажа, че не мога да отърва нашето дворище, заради нас скъпо, по-скъпо от палати…
— И за мене е скъпо, не само за вас, Найденчо! И аз съм там роден и видях света. Сега имам скоп къща да ви направя там, да прибера вашите, между свои хора да поживея, па и кости да оставя на татова и мошова земя. Домиля ми, непоте, за патриата.
И старият, изгубеният чича, и младият племянник седнаха един до други на канапето, за да се разговарят.
XXI. Хаджи Евтим
Още на двайсетата си година, много по-рано преди да напусне съвсем Бяла черкова, хаджи Евтим беше заминал за Влашко и се заловил за търговия там. През всеки две години, срещу Коледа, той имаше за правило да си дохожда в родний град, да прекарва празниците. При последното му гостуване в Бяла черкова му се случи едно голямо огорчение и оттогава не се върна вече. Тъкмо когато, пременен ерген, стоеше на хорото и правеше оглед на момите — той беше с намерение тоя път да се ожени и да си иде във Влашко с булка, — кьой векилинът, Аврам Келешът, по някаква лична вражда, заповяда на сеймените да подкарат от хорото Евтима и да го затворят в конака, под предлог, че дължал някакъв малък стар недобор. Подир тоя срам, нанесен на влашкия търговец, дълбоко огорчения хаджи Евтим нагрози родното си място и се закле никога да се не върне. И не се върна вече в Бяла черква. Той скъса всякакви връзки с нея. Загнезден в един молдавски градец, заселен повече с евреи, той се предаде всецяло на търговията си и не щя да чуе нищо ни за Бяла черква, ни за България. Напразно брат му му писва безбройни пъти: упоритият човек се не обади. И колкото повече време минуваше — повече се отчуждаваше от България, додето забрави, че е българин и стана румънин: хаджи Евтимиу Йонеску. Роднините му бяха го отписали вече от родът си и също престаха да мислят за него, той беше за тях мъртвец.
Но кръвта вода не става: гръмотевицата на освободителната война, която разтърсваше света от година насам, пробуди от летаргията и това тъмно съзнание. Българинът хвана да се обажда в хажди Евтима, кръвта заговори в окоравялото старешко сърце, и когато се подписа Санстефанския мир, пламна в него силно, неодолимо желание да види свободна България, да види своите. Той нема вече мир! Чужбината му стана несносна. Прибра сметките си, скъса всичко, продаде, каквото трябваше да се продаде, и тръгна за България, стопан на пет хиляди наполеона. Писмото, което му изпрати братовото му семейство, не го намери вече. Той бързаше за Бяла черква с цел да си направи къща там и да прекара остатъка от годините си в средата на своите. От Гюргево той мина на Русе, за да се порадва по-скоро на българска земя, а оттам по Дунава да иде за Свищов, отдето да тръгне към Стара планина. Тук случайно узна, че има един негов внук, и потърси Найдена.
И по този начин семейството Стремски печелеше един баща, а България — един син.
А как се радваше добрия старец на България, на всичко, каквото видеше там! И небето, и земята, и Дунава, и въздуха му бяха сладки и му пълнеха с радост душата. Лишен толкова години от отечеството си, той се прераждаше в тая родна атмосфера, подмладяваше се, възхищаваше се като дете. Найден го задържа повече от една неделя да го развожда и запознава. Води го по всички околности на града, описва му военните събития, разигравани от висотите. Посочи му от един хълм зад Русе синкавий облик в небето на Стара планина, при който вид чичо му порони сълзи… Представи го на губернатора, който го прие много хубаво, заведе го у Филович, който му даде гощавка, като брат на негов стар приятел… Разхожда го Найден и по Дунава с лодка и се чудеше как да го благодари. Той сякаш че виждаше баща си възкръснал. Старецът се сприятели и с Мачухонски — като него доскоро заблуден син на майка България и като него възхитен от нейните благородни картини, тъй мили и сладки на сърцето му. Мачухонски придружаваше хаджият, когато Найден беше занят, и го развеждаше по околностите. Само веднаж им се случи неприятност в тия разходки — при посещаването Левенттабия. Там двама руски офицери-топографи ги завариха тъкмо когато хаджи Евтим бележеше нещо по румънски в тефтерчето си, а Мачухонски чертаеше плана на знаменитото укрепление, за да го претвори в едно писмо до дъщеря си. Офицерите ги взеха за шпиони и ги пратиха в комендантството, отдето късно само Стремски ги освободи… Разговорите на двамата старци бяха пълни с комически недоразумения поради смешението на четири езика: български, руски, влашки и гръцки, с които си служеха, при деятелното участие на ръцете.
