Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Но колкото това дело го подигна пред губернаторовите очи, толкова много го свали пред очите на Драгиний баща. Иваница Филович силно се ядоса, той се разочарова от Стремски. Той не можеше да му прости изпущането случая да спечели съвсем безопасно за себе си цяло едно състояние, предложено от Дразински тъй деликатно, отблъснато от Стремски тъй лудешки. Какъв зет! — думаше си той. — Какъв човек ще стане от него с тия бръмбари в главата в тоя век на спекулациите и практичността! С празна честност и със сухо службашество Стремски не може да ощастливи Драга, привикнала да си не отказва нищо, нито да поддържа блясъка, в който тя е живяла у бащиний си дом! „Тоя човек не е за мене!“ — реши си той. Иваницовото негодувание против Стремски беше толкоз по-силно, че отхвърлянето брашното на Дразински увреждаше и него: той имаше скришом дял в предприятието! И Стремски ритва с крак интереса му, макар от загатванията на Иваница и на Дразински той да разбра каква услуга щеше да стори на бъдещий си дядо.
Виден гражданин в Русе преди няколко години, с много влияние пред турската власт, Филович — от разпасан и харчовит живот и непресметливост, беше си много побъркал положението и се принудил тутакси подир освобождението на Русе да вземе важна служба в едно финансово учреждение. Но по стара привичка той караше пак тъй нашироко, поддържаше разкоша в къщата си, пъчеше се с аристократизъм, а платката му отдавна бе престала да посреща разноските му. Той добавяше недостигналото от други страни и чрез други пътища, само нему известни, без да може обаче нито на растящите харчове да надвие, нито дълговете си да намали. Положението му се затрудняваше. Той разчиташе сега сигурно на голяма печалба от предприятието с Дразински, но подир несполуката — дължима само на Стремскевото вироглавство — за него наставаха тежки минути. Никой обаче под маската на достолепно чорбаджийско държане и светска усмивка, която не оставяше този як човек, не можеше да проникне кризата на положението му.
Госпожа Елисавета също се много наскърби, кога чу за пакостничествата Стремскеви.
— Цял блъснигабър! — забележи Филович горчиво.
Тия думи, разменени в тоя интимен семеен съвет, като изражаваха цялото нравствено мировъзрение на почтените супрузи, бяха една присъда върху Стремски и една закана въз неговото щастие.
Но другите членове на фамилията останаха непосветени в мислите им…
XX. Гост
Като свърши делото си, Стремски се завръщаше у дома си със спокойна съвест — но не със спокойна душа: мисълта за бащиното му огнище пак го налегна и замъчи. Той, за себе си, прежалваше злочестата светиня, но какъв беше ударът за майка му, и за родните му, и за семейната чест на Марка Стремски! Та чрез тая жертва дългът й нямаше да се изплати, той пак щеше да висне над семейството и над Стремски за дълго време още. А той имаше днес в ръцете си куп злато, пет пъти повече от сумата на тоя дълг, но той хвърли това злато с настръхване, както захвърляш една змия, която погрешно си уловил с ръка вместо друго нещо. Въпроса беше решен: светинята трябваше да се продаде. Но страшната мисъл пак се изпречваше: как ще види това майка му, как ще пренесе тоя удар, това ново унижение — при толкова живи синове! Неговата душа страдаше от съзнанието на това безсилие, както и от това, че той не можеше, не възприемаше да посвети другиго в тая домашна грижа. Нещо и безполезно впрочем.
Като приближи до тях си, той съгледа на прозореца глава белобрада.
— Мачухонски е у мене. Защо ме дири? — каза си той.
В двора го пресрещна бабичката.
— Господин Стремски, пак дойде оня човек.
— Кой е горе у мене?
— За него ти казвам. Чака те.
— Значи, не Мачухонски! Ти ли го введе в стаята ми?
— Не, той поиска там да те чака. „Не се бой, бабо, каже, аз съм свой човек, господин Найденчо няма да рече нищо.“ Приказва едно завалено. Гледам го, прилично облечен господар, и му отворих.
Стремски се покачи по стълбата, твърде зачуден.
В стаята намери един стар господин, отгоре над шейсет и пет години, с лице широко и кротко и с рунтави бакенбарди, съвсем побелял. Чертите на тоя чужденец му бяха съвсем непознати, но странно приличаха на бащините му.
— Добър ти вечер, Найденчо! Не познаваш ли ме? — каза стареца, като приближи до Стремски и си подаваше ръката.
— Кой сте ваша милост?
Старецът се усмихна.
— Кажи добре дошъл на чича си хаджи Евтима!
— Чичо! — извика Стремски и се спусна да целува ръка на стареца. Старецът го целуваше по челото и по главата, с бузи, оквасени от сълзи.