Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
— Надежда, че какво?
— Че ти не си такъв кръвожаден звяр, какъвто те изкарват слуховете. — Че у теб има доброта. Че…
Гласът й отново секна, този път спрян от палеца на Доминик, който нежно се плъзна по долната й устна.
— Че?
— Не мога да мисля… когато ти…
— Когато правя така? — попита той и отново погали бавно устната й.
Тя кимна едва забележимо и при това движение, колкото и да бе леко, пръстът на Доминик докосна и горната й устна. Стресната от обзелото я неочаквано сладостно замайване, Мег инстинктивно се отдръпна и едва сега усети, че другата ръка на Доминик я е обгърнала през кръста — нежно, но властно.
— Не бягай от мен, малка соколице. Аз съм твой съпруг. Нима ти е толкова неприятно да те докосвам?
— Н-не. Просто не очаквах да се държиш толкова нежно с мен.
— Защо?
— Защото ме смяташ за долна, невярна жена.
— Разсъждавам като съпруг, който не знае нищо за своята невяста. Ако искаш да престана да мисля така, се налага да те опозная по-добре, нали?
В огромните й, слисани очи Доминик видя като в огледало как умът й трескаво преценява казаното от него, изпитва искреността му, претегля го тъй внимателно, както самият той претегляше всяко свое действие, всяка своя дума.
— Имаш право — призна Мег накрая. — Трябва да ме опознаеш. Тогава ще разбереш, че можеш да ми имаш пълно доверие.
Доминик кимна и отново плъзна пръст по устните й. Заля я нова вълна от трепетни, смущаващи усещания. Не бе предполагала, че в тялото й има втъкани тънки като паяжина огнени нишки.
— Толкова са меки — промълви приглушено Доминик.
— За разлика от теб.
Лявата му вежда и ъгълчетата на устата му се извиха развеселено в знак на мълчаливо съгласие. В момента нямаше нито една част от тялото му, която да може да се нарече мека. И за това бе виновна единствено и само близостта на непокорната му съпруга.
— Имам предвид ръката ти — обясни Мег, която изобщо не разбра какво толкова го е развеселило. — Войните са я направили корава. Корава и все пак внимателна. Чувствам се като твоята соколица в птичарника.
— И на мен ми хрумна същото — призна Доминик и се усмихна.
Мег се взря в сивите му очи, в които гореше огъня на неприкрито мъжко желание. Гледката бе толкова завладяваща, че тя не искаше да поглежда отвъд този огън, да съзира хладната пресметливост, скрита под него. Беше й прималяло от облекчение: всичко друго си бе представяла за своята първа брачна нощ, но не и че ще бъде галена нежно от този суров рицар, подобно на неопитомена соколица, доведена току-що в птичарника.
— Още ли се боиш от мен? — попита Доминик.
— Да — прошепна тя.
— Трябва да свикнеш с новото си положение — каза той. — Може би ще се наложи да те държа в тъмна стая с було върху клепките, за да не долавяш нищо друго, освен моя глас, моя допир, моя дъх?
Мег понечи да отговори, но в този миг пръстите му се плъзнаха по устните й леко като въздишка и мислите и се разпиляха, преди да успее да ги облече в слова.
— Не — каза Доминик, отговаряйки сам на въпроса си. — Не бих позволил и на най-финия копринен воал да забули красотата на тези очи.
Ръката му се спусна по шията й и от гърдите на Мег се изтръгна стреснато възклицание.
— Няма да ти сторя нищо лошо — гальовно продължи той. — Ти си изящна, крехка и смела досущ като моята соколица и аз не бих могъл да те нараня. Затвори тези твои друидски очи и просто чувствай. Позволи ми да те докосвам дотогава, докато не престанеш да се боиш от допира ми.
Докато говореше, Доминик продължаваше да я обсипва с ласки, които едновременно я успокояваха и смущаваха, ласки, които караха цялото й същество да тръпне, замаяно от наслада.
Клепачите й бавно се спуснаха, лишавайки я от вродената способност на друидските жени да прозират в дълбините на човешката душа. В стаята цареше пълна тишина, нарушавана единствено от шепота на огъня и тихите въздишки на удивление, които се отронваха от полуразтворените устни на Мег. Ласките на Доминик бяха нещо напълно ново и непознато за нея и въпреки това не можеше да се освободи от натрапчивото усещане, че не е точно така.
— Ами да, прилича на слънчевата светлина — прошепна тя, припомнила си ненадейно кога друг път е усещала подобна ефирна топлина.
— Кое?
— Твоят допир.
Усмивката на Доминик далеч не бе нежна като пръстите му, но очите на Мег не бяха отворени, за да забележат разликата.
— И добре, че милувките ми са като слънчевата светлина — каза той, — защото твоята кожа е нежна като листче от розов цвят.
Устните на Мег се разтвориха в усмивка, но само след миг от тях се отрони сподавено възклицание: пръстите на Доминик се бяха спуснали от ямката на шията й към искрящия низ друидски кристали, който пристягаше снагата й точно под гърдите.