Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Маестро!
— Моля? — рече Смит. Той беше способен да посрещне с хладно спокойствие повечето обстоятелства, колкото и мъчителни да бяха, но сега усети как самообладанието му се разклаща под напора на госпожица Ейлийн Пийви.
Госпожица Пийви често имаше това въздействие върху емоционално по-бедните мъже, особено сутрин, когато същите далеч не са в най-спортната си форма. Щом тя влезеше за закуска в трапезарията на някое провинциално имение, силни мъже, стояли до малко по-късно предната вечер, потръпваха и се мъчеха да се заровят във вестниците си. Тя бе от онези жени, способни да заявят на мъж, подпиращ с клечки клепачите си и стараещ се посредством силно кафе да премахне тъпата болка в тила, че в шест часа е излязла навън да се любува на това как росата изчезва от тревичките и да го попита дали не мисли, че валмата от утринна омара всъщност са сватбените воали на елфите. Тя имаше големи, дълбоки, тъжовни очи, които час по час се свеждаха мечтателно надолу.
— Учителю! — рече госпожица Пийви, превеждайки услужливо.
Като не намери подходящ отговор, Смит се задоволи да се усмихне любезно през монокъла си и госпожица Пийви атакува повторно.
— Какво щастие, че успяхте да дойдете все пак!
Ето, отново това „все пак“.
— Предполагам, познавате работите на госпожица Пийви? — запита лейди Констанс, усмихвайки се благо на своите две знаменитости.
— Кой не ги познава? — отвърна галантно Смит.
— Нима сте ги чели? — ахна госпожица Пийви и по цялата дължина на крехкия й стан премина благовъзпитан гърч на задоволство. — А аз почти не се надявах, че сте чували името ми. Продажбите ми в Канада не бяха никак големи.
— Бяха напълно достатъчни — увери я Смит. — Имам предвид, разбира се — добави с бащинска усмивка, — че макар вашето изтънчено изкуство да не намира всеобщ отклик в една млада страна, то крайно високо се цени от тесния отбран кръг на познавачите и интелигенцията.
Ако това не са лигавщините, които трябва да им ръся, значи за нищо вече не ставам, помисли си той с немалко самодоволство.
— Естествено, вашите собствени несравними стихове са известни по цял свят — пелтечеше благоговейно госпожица Пийви. — О, господин Мактод, едва ли можете да си представите какво означава тази среща за мен. Тя е като сбъдване на златна мечта от детските дни. Тя е като…
На това място Достопочтеният Фреди обяви, че ще отскочи до къщата за едно уиски със сода. Тъй като до момента и дума не беше обелил, репликата му имаше, общо взето, въздействието на глас от гробница. Дневната светлина вече гаснеше и скрит в сенките, той бе успял да изличи присъствието си както от очите, така и от съзнанието на присъстващите. Госпожица Пийви се сепна като грубо пробуден сомнамбул и Смит най-сетне успя да освободи ръката си, на която бе започнал да гледа като на безвъзвратно изгубена. Допреди това щастливо прекъсване нищо не предвещаваше, че госпожица Пийви смята да се раздели с нея в близките дни.
Оттеглянето на Фреди сякаш разкъса някакво заклинание. Лорд Емсуърт, който стоеше напълно неподвижен и с отсъстващ поглед, подобно на заслушано в далечен лай куче, трепна и оживя.
— Ще ида да нагледам цветята — откъсна се от устните му.
— Не ставай глупав, Кларънс — сряза го сестра му. — Прекалено е тъмно, за да видиш каквито и да било цветя.
— Затова пък мога да ги мириша — парира ловко Негова светлост и потътри крака към градината. Вече изглеждаше, че групичката ще трябва да се разпадне, когато един нов член попълни редиците й.
— А, Бакстър, драги, ето те и теб — изблея лорд Емсуърт, преди да се изгуби в сумрака.
— Господин Бакстър — рече лейди Констанс, — искам да ви запозная с господин Мактод.
— Господин Мактод! — изкряка новодошлият с неприкрита изненада.
— Да, все пак е намерил възможност да ни посети.
— Виж ти — рече Незаменимия Бакстър.
Докато си стискаха ръцете, през ума на Смит прехвръкна мимолетната мисъл, че този очилат мъж го гледа с някакво напрегнато любопитство. Но вероятно, каза си тутакси той, това бе просто вид оптична илюзия, дължаща се на очилата. Взирайки се през своите лещи, Бакстър често създаваше у другите впечатлението, че окото му може да пробие легирана стомана и да се покаже от другата страна. Тъй или иначе, след като регистрира в паметта си факта, че е бил гледан проницателно от този непознат, Смит не удостои проблема с по-нататъшен размисъл.
И с това си небрежно отношение към Бакстърианския взор той постъпи прибързано и лекомислено. Далеч по-правилно щеше да е да го подложи на обстоен анализ, защото въпросният взор в никакъв случай не беше за подценяване. В него се таеше неприкрито подозрение. Засега смътно, наистина, но все пак подозрение. Рупърт Бакстър бе един от онези мъже, чиято основна черта е склонността да подозират своите ближни. Той не ги подозираше за една или друга определена простъпка, той просто ги подозираше и макар все още да не бе предявил никакво конкретно обвинение срещу Смит, таеше мъглявото усещане, че този човек си струва да се държи под око.