Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
— Странна жена. — Описанието на дамата веднага настрои Анжелика против нея. Още по-малко й харесваше мисълта, че Рейнолд е бил влюбен в нея.
— Може би. Но аз мисля, че тя е най-обикновен продукт на своята класа. Името, богатството, всичко това е много важно тук и хората са готови да понесат какво ли не, за да се издигнат. По-рано господарят често трябваше да чува как го наричат копеле в негово присъствие. Днес вече никой не смее да говори подобни безсрамия в лицето му, но дори да беше така, щеше да му бъде все едно, защото с времето е станал толкова сигурен в себе си, че обидите не са в състояние да го засегнат.
Мисълта, че Рейнолд е преживял подобни унижения в миналото си, беше болезнена. Този мъж беше толкова горд, толкова уверен в себе си. Или просто се беше обградил с непробиваема стена от равнодушие? Анжелика погледна камериера.
— Да, разбирам.
— Аз казах, че сте в състояние да упражните благотворно влияние върху него, и не се отричам от думите си. Най-после се появи човек, който му създава грижи, който владее мислите и времето му. И тъй като в последните седмици се е посветил изцяло на вас, започна да занемарява другата работа. Мисля, че е хвърлил око на някого или на нещо. Знаете ли, и преди съм го виждал да развива трескава дейност, да изпраща и посреща шпиони, да чака нетърпеливо някаква вест. Ако нещата стоят така, както предполагам и се опасявам, работата, с която се е заел този път, може да свърши зле за него. Не искам да го виждам недоволен. Ако някой е в състояние да го отклони от този безсмислен лов, това сте само вие.
— Не ми се вярва, че съм в състояние да сторя каквото и да било…
— Напротив, мамзел. Трябва само да му се отдадете и той ще забрави всичко на света.
Анжелика се изчерви. Беше се излъгала в Тит Жан. Той й направи това нечувано предложение, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено. Вдигна глава и топлотата изчезна от погледа й.
— Моля за прошка, мамзел — извини се бързо грамадният мъж. — Не исках да бъда недискретен, но грижата за господаря ме принуди да го сторя. Мосю Рейнолд е мъж, който никога не прощава, освен това винаги получава онова, което иска, защото няма мира, докато не го държи в ръцете си. Заедно с това презира всяка несправедливост. Ако стане така, че докато търси справедливост, извърши някакво зло, това ще бъде краят му, повярвайте.
— Ценя загрижеността ви — отговори смръщено младата жена, — но мисля, че не ви разбирам.
— Не мога да ви кажа нищо повече, мамзел, защото случаят е частен, освен това се разприказвах и издадох твърде много. Моля ви само да размислите. Знам, че няма да съжалявате.
Когато камериерът излезе, Анжелика лежа дълго, загледана в затворената врата. Беше напълно объркана, не знаеше какво би трябвало да направи и дали ще й стигнат силите.
Трябваше да му се отдаде. И да се подчини, ако разбираше правилно.
Думите удряха като с чук в главата й. Колко лесно беше да послуша Тит Жан, да приеме името на Рейнолд, да живее под закрилата му, да търпи присъствието му в леглото си.
„Той винаги получава онова, което иска, защото няма мира, докато не го държи в ръцете си…“
Тези думи я засегнаха по странен начин. Те правеха съпротивата безсмислена. Може би наистина нямаше смисъл да се бори. Може би съдбата я беше завела на парахода, за да я срещне с него. Може би провидението го бе накарало да я спаси и да се погрижи за нея.
Защо мисълта да му се подчини й беше толкова противна? Той беше силен, забележителен мъж, отличаваше се с великодушие, интелигентност и чувство за хумор. И беше толкова прелъстителен. Тя реагираше на близостта му така, както не бе реагирала досега на нито един мъж.
Не. Имаше цял куп неща, които поддържаха недоверието й будно. Не можеше да забрави ужаса, който изпита онази нощ при нахлуването му в кабината й. И което беше още по-лошо — макар той да отричаше, тя знаеше, беше сигурна, че зад думите и делата му се крият някакви дяволски сметки. Опитите му да я убеди да се примири със съдбата си бяха преувеличени, поне при дадените обстоятелства. Сигурно имаше някакъв мотив за сключването на този странен брак, който продължаваше да крие от нея.
Любов. Защо бе изрекъл тази дума? Любов и страст.
Трябваше ли да му повярва? И можеше ли да му повярва?
Нима беше възможно един мъж да се влюби страстно в жена, с която е разговарял само няколко минути, от която е откраднал една-единствена целувка? Нима още в първия миг бе взел решението да я направи своя жена, след като изобщо не я познаваше? Как щеше да я търпи до себе си през оставащите му дни? Нима крехката им връзка можеше да разцъфти в щастие за цял живот?