Езерото, което не връщаше удавниците
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Серия: the judge dee mysteries #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Явор Въжаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Езерото, което не връщаше удавниците». Краткое содержание книги:
— Имате ли представа — запита отново съдията — в каква посока ви отнесоха похитителите ви?
— Съвсем смътна — отговори Хан. — Отначало бях толкова объркан от нападението, че не обърнах внимание на това, но съм сигурен, че, общо взето, вървяхме в източна посока. Струва ми се, че слязохме по някакъв наклон. След това през последните четиридесет и пет минути се движехме по равно.
Съдията стана. Раната в хълбока го прищракваше. Мечтаеше да се прибере вкъщи.
— Много съм ви благодарен, че своевременно ми съобщихте за случилото се — каза той. — Склонен съм да мисля, че някой се е пошегувал с вас. Имате ли някой неприятел, който би могъл да си позволи да разиграе тази ненавременна и напълно безотговорна шега?
— Нямам никакви неприятели! — възкликна Хан, изпълнен с негодувание. — И каква ти тук шега?! Мога да ви уверя, че оня мъж беше сериозен като самата смърт|
— Имах предвид, че са ви скроили „номер“ — каза спокойно съдията, — защото в края на краищата стигнах до заключението, че вероятният убиец на куртизанката е един от гребците на кораба. Забелязах, че един от тях се смути силно по време на разпита. Смятам, че ще е най-добре да го разпитам в трибунала, като приложа законните изтезания.
Лицето на Хан просветна.
— Не ви ли казах това веднага, Ваша Милост? — възкликна победоносно той. — Още в първия миг, когато научихме за убийството, аз и приятелите ми разбрахме, че престъпникът ще бъде открит между ония гребци! Да, сега и на мене започва да ми се струва, че отвличането ми е било само една лоша шега! Ще се опитам да се сетя кой би могъл да ми погоди този неприятен номер!
— Аз също ще направя някои проучвания — каза съдията. — Разбира се, съвсем дискретно. Ще ви държа в течение.
Хан изглеждаше доволен. Той каза с усмивка на дъщеря си:
— Пазачът сигурно вече е заспал. Придружи негово превъзходителство до главната порта, момичето ми! Не подобава на съдията да напусне дома ни през задния изход като някой крадец!
Той скръсти пухкавите си ръце и се отпусна върху възглавниците с дълбока въздишка.
Глава десета
Върбов пух направи на съдията знак да я последва. Той излезе подир нея в непрогледната тъмнина на някакъв коридор.
— Не палете свещ! — прошепна тя. — Жените на баща ми спят наблизо. Аз ще ви водя!
Малката й ръка пипнешком намери ръката на съдията. Когато тя го поведе и копринената й рокля прошумоля при допира о дрехите му, той долови нежния аромат на парфюм от орхидеи. Помисли си, че е изпаднал в необичайно положение.
Щом излязоха на широкия, покрит с каменни плочи двор, Върбов пух пусна ръката му. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да му позволи да се огледа наоколо. Вдясно забеляза една открехната врата. През процепа се прокрадваше лъч светлина. Въздухът бе пропит от тежката миризма на индийски тамян. Ди спря и попита:
— Можем ли да минем, без да ни забележат?
— О, да! — отвърна момичето. — Това е нашият будистки параклис, построен от прадядо ми. Той дълбоко вярваше в Буда и по негова воля на олтара ден и нощ гори лампа, а вратата никога не се затваря. Сега в параклиса няма никой. Искате ли да го разгледате?
Съдията се съгласи с готовност, макар че се чувстваше много уморен. Не искаше да пропусне възможността да научи нещо повече за автора на тайнствената и шахматна задача.
Повече от половината пространство в малкия параклис бе заето от висок, квадратен тухлен олтар, издигнат до стената в дъното. На предната страна на олтара имаше плоча от зелен нефрит, широка повече от четири стъпки, с гравиран на нея надпис. Върху самия олтар на трон с формата на лотос седеше с кръстосани крака великолепна позлатена статуя на Буда. В полумрака, високо горе под самия таван, съдията едва различи ведрото, усмихнато лице. По стените на параклиса бяха изрисувани сцени от живота на Буда. На пода пред олтара лежеше кръгла молитвена възглавница. Върху поставка от ковано желязо гореше газена лампа.
— Този параклис — каза Върбов пух с нескрита гордост — бе построен под личното ръководство на моя прародител. Той беше толкова умен и добър човек, Ваша Милост! За нашето семейство се е превърнал в нещо като легенда! Никога не се е явявал на изпити. Предпочиташе да живее тук в уединение и се бе посветил изцяло на многобройните си интереси. Поради това хората го наричаха Отшелника Хан.