Езерото, което не връщаше удавниците
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Серия: the judge dee mysteries #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Явор Въжаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Езерото, което не връщаше удавниците». Краткое содержание книги:
— Е, какво се случи?
Върбов пух поднесе на съдията чаша чай, после предложи и на баща си. Хан отпи жадно и започна:
— След вечеря често правя кратка разходка пред будисткия храм, за да се насладя на вечерния бриз. Излизам винаги сам. Както обикновено, и тази вечер наоколо нямаше много хора. Само като минавах край портата на храма, срещнах един закрит паланкин, носен от шестима носачи. Изведнъж изотзад на главата ми бе метнато плътно парче плат. Преди да разбера какво става, ръцете ми бяха вързани на гърба. Вдигнаха ме и ме хвърлиха в паланкина. После свързаха и краката ми с въже и понесоха паланкина с бърз ход. Дебелото парче плат не ми даваше възможност да чуя нищо, почти се задушавах. С вързаните си крака започнах да ритам страничната стена на паланкина. Тогава някой разхлаби малко плата, за да мога да си поема въздух. Нямам представа колко време са ме носили. Струва ми се, не по-малко от час. После оставиха паланкина на земята. Двама души грубо ме измъкнаха от него и ме понесоха по някакви стъпала. Чух да се отваря врата. Срязаха въжетата около глезените ми, пуснаха ме да стъпя на краката си и ме вкараха в някаква стая. Притиснаха ме в едно кресло и махнаха покривалото от главата ми.
Хан въздъхна дълбоко и продължи:
— Видях, че седя край квадратна маса от черно дърво в малка стая. От другата страна на масата седеше мъж в зелена мантия. Главата и раменете му бяха изцяло покрити с бяла качулка, на която имаше само два отвора за очите. Все още полузашеметен, говорейки с мъка, започнах да протестирам. Но мъжът удари гневно с юмрук по масата и…
— Как изглеждаше ръката му? — прекъсна го съдията. Хан се поколеба. Помисли малко и отвърна:
— Наистина не зная, Ваша Милост! Той носеше дебели ловни ръкавици. Нямаше нищо, по което бих могъл да го разпозная. Зелената мантия висеше свободно на него и скриваше формата на тялото му, а качулката приглушаваше гласа му. Докъде бях стигнал? А, да! Той прекъсна протестите ми с думите: „Това е предупреждение, Хан Юнхан! Онази вечер танцьорката ти каза нещо, което не биваше да ти казва. Знаеш какво се случи с нея. Беше много разумно от твоя страна, че не го съобщи на съдията, Хан, много разумно! «Белият лотос» е могъщ и доказа това с убийството на твоята любовница Бадемов цвят!“
Хан опипа с върховете на пръстите си натъртеното място върху слепоочието. Върбов пух се спусна към него, но той тръсна глава и продължи с печален глас:
— Нямах и най-малка представа за какво говореше този човек, Ваша Милост! Танцьорката — моя любовница! Каква нелепост! Вие сам знаете, че по време на угощението тя изобщо почти не ми проговори. И така, отвърнах му ядосано, че приказва глупости. Той се изсмя — мога да ви призная, че иззад маската му смехът прозвуча ужасяващо — и рече: „Не лъжи, Хан! Няма смисъл! Да ти повторя ли какво точно ти прошушна тя? Слушай! Тя каза: «Трябва да ви видя по-късно, в този град се готви опасен заговор!»“ Гледах го, слисан от безсмислиците, които говореше, а той продължи със злобен смях: „Нямаш какво да отвърнеш на това, нали, Хан? «Белият лотос» знае всичко! Ние сме всемогъщи, както можа да се убедиш тази вечер. Подчини се на заповедта ми, Хан, и забрави какво ти каза тя — всичко и завинаги!“ Той направи знак към някого, който трябва да беше застанал зад креслото ми, и продължи: „Помогни на този мръсник да забрави всичко и недей да го жалиш много-много!“ Получих страхотен удар по главата и загубих съзнание…
Хан отново въздъхна дълбоко и приключи разказа си с думите:
— Когато се съвзех, видях, че лежа пред задната врата на къщата си. За щастие наоколо нямаше жива душа. Изправих се и успях да се добера до този малък кабинет. Накарах да доведат дъщеря ми и й казах веднага да повика Ваша Милост. Но никой не трябва да узнае, че съм ви разказал всичко това, Ваша Милост! Животът ми е в опасност! Убеден съм, че „Белият лотос“ има шпиони навсякъде, дори в трибунала!
Хан се облегна на възглавниците и притвори очи. Съдията замислено гладеше бакенбардите си. По едно време запита:
— Как изглеждаше онази стая?
Хан отвори очи. Смръщи чело и като че ли дълбоко се замисли. След малко отговори:
— Можех да виждам само онази част, която беше пред мене. Останах с впечатление, че е малка шестоъгълна стая. Бих помислил, че е градински павилион, ако въздухът не беше толкова тежък. С изключение на квадратната маса единствената мебел в стаята беше един лакиран в черно скрин зад стола на мъжа с качулката. Струва ми се също така, че стените бяха покрити с овехтели зелени тапети.