Истината

— Непременно! — заяви Уилям. — Колкото по-скоро пуснем господин Уинтлър да се прибере в дома си, толкова по-бързо ще успее да изкопае следващия смешен зеленчук! Какво ли ще ни донесете другия път? Зелен фасул с ушички? Цвекло с ръчички? Брюкселско зеле с грамаден космат език?

— Ама още тук и зега ли изкате знимката?

Напрежението на Ото просмукваше всяка сричка.

— Да, тук и сега!

— Да си призная, имам големи надежди за една ряпа… — подхвана господин Уинтлър.

— Е, добре… Гозподин Уинтлър, погледнете назам, ако обичате — промълви Ото.

Шмугна се зад иконографа и махна капака на лещата. Уилям зърна за миг надничащото духче, което стискаше четчица. С другата си ръка Ото полека вдигна поставката, където дремеше дебел саламандър. Показалецът му се приготви да натисне спусъка, който стоварваше чукче върху главата на животинчето с премерена сила, колкото да го ядоса.

— Взички да зме зазмени, моля!

— Почакайте! — припряно се намеси Захариса. — Всъщност благоразумно ли е един вампир да…

Щрак.

Саламандърът блесна и превърна цялата стая в ослепителна бяла светлина и тъмни сенки.

Ото изпищя. Свлече се на пода, впил пръсти в шията си. После скочи, опулил очи и задавен. Олюля се на омекналите си крака до отсрещната стена и обратно. Накрая рухна на стола и с конвулсивно трепнала ръка помете хартиите от бюрото.

— Ааргхааргх…

Настъпи тишина на вцепенение.

Ото стана, нагласи папийонката си и изтупа дрехите си. Едва тогава погледна замръзналите лица.

— Е, какво? — заговори строго. — Защо ме зяпате така? Зъвзем нормална реакция. Зтарая зе да я преодолея. Зветлината във взичките зи форми е моята зтразт. Зветлината е моето платно, а зенките — моята четка.

— Но силната светлина е болезнена за вас както за всички останали вампири! — възкликна Захариса.

— Да. Малко е гадничко, но минава.

— И… се случва всеки път, когато снимате, така ли? — попита Уилям.

— Не, понякога е по-зле.

— По-зле ли?!

— Понякога зе разпадам на прах. Но каквото не ни убие, замо ни прави по-зилни.

— Зилни ли?

— Абзолютно!

Уилям долови погледа на Захариса. Беше красноречив: „Вече го наехме. Нима можем да го прогоним? И не се присмивай на акцента му, ако не владееш до съвършенство юбервалдския, ясно?“

Ото намести правилно иконографа и пъхна вътре чист лист.

— А зега ще опитаме ли още веднъж? — предложи бодро. — И този път взички да за узмихнати!

Получаваха поща. Уилям бе свикнал с редките писма, обикновено от недоволни клиенти на новинарското му бюлетинче. Оплакваха се, че не им е съобщил за появата на двуглавите великани, безбройните напасти и дъждовете от домашни животни, които според слуховете връхлитали Анкх-Морпорк. Поне в едно баща му беше прав — лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Но все още се изумяваше, че хората са готови да повярват толкова лесно.

А сега… Сякаш раздруса дърво и върху главата му се сипеха орехи. В няколко писма се заяждаха, че е имало къде-къде по-студени зими от тази, макар че във всяко се посочваше различна година. Някой твърдеше, че напоследък и зеленчуците вече не били толкова смешни, особено праз лукът. Читател питаше възмутен къде гледа Гилдията на крадците, а не сложи край на нелицензираната престъпност в града. Един човек приписваше наскорошните грабежи на джуджетата, на които не бивало да се позволява да живеят в града и да отнемат залъка от устата на почтените човеци.