Истината

— Вие какво мислите? — озърна се Уилям към Добровръх.

Джуджето се почеса по носа.

— Вие решавате. Но ако опита някакви трикове с моите момци, ще има дълго да си търси краката. За каква клетва си приказвате?

— На Юбервалдското въздържателско движение — обясни Захариса. — Когато някой вампир се закълне и удостовери с подпис, че се отказва напълно от човешката кръв…

Ото потръпна.

— Предпочитаме да казваме „онази дума з «к»“…

— Добре, нека да е думата с „к“ — поправи се Захариса. — Движението набира голяма популярност. Знаят, че това е единственият им шанс.

— Е… така да бъде — смънка Уилям. Вампирите го лишаваха от спокойствие, но след всичко чуто да откаже на новодошлия щеше да е като ритник по дружелюбно кученце. — Имате ли нещо против да си разположите нещата в мазето?

— Мазе? — зарадва се Ото. — Върхът!

Уилям се върна зад бюрото си. Първо дойдоха джуджетата, мислеше си. Жителите на града ги обиждаха заради усърдието и ръста им, но те се снишаваха4 и преуспяваха. После дойдоха троловете, които никой не тормозеше излишно, защото хората рядко мятат камъни по високи два метра и половина същества, които могат да мятат цели скални късове. След време и зомбитата изскочиха от ковчезите. Неколцина върколака се промъкнаха крадешком. Гномовете бързо си намериха мястото въпреки лошото начало, защото бяха корави и още по-зле реагираха на обиди от троловете. Тролът поне не може да се покатери в крачола, за да ти счупи коляното. Май не оставаха много разумни раси, които да не са се настанили в града.

Вампирите обаче нищо не постигаха. Не общуваха охотно дори помежду си, не мислеха като задружна общност, бяха неприятно странни, а и дяволски се натрапваше липсата на подходящи за тях хранителни магазини.

По-схватливите сред тях проумяваха, че другите наоколо биха ги понесли само ако престанат да бъдат вампири. Възсолена цена за социалната интеграция, но може би не и колкото отрязването на главата, изгарянето на тялото и разпръскването на пепелта в реката. Примирението с пържолата алангле като диета не е толкова лоша участ в сравнение със смъртта от трепетликов кол натюр.5

— Но ние… ъ-ъ… бихме искали да видим кого наемаме на работа — накрая изрече Уилям.

Ото се появи съвсем бавно и неуверено иззад окуляра на иконографа. Беше слабоват и блед, носеше кръгли черни очилца. Още стискаше черната лентичка, сякаш е защитаващ го талисман. Всъщност точно така си беше.

— Няма да ви ухапем — успокои го Захариса.

— Защото същото очакваме и от вас — добави Добровръх.

— Това беше малко безвкусна забележка — укорно възрази момичето.

— Ами и аз не искам да ме пробват на вкус — отвърна джуджето и пак се зае с набора.