Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Писмото беше писано година след раждането на Уил. Шест години по-късно дойде онова утро в супермаркета, когато разбра, че майка му е в ужасна опасност и че трябва да я защити. А през последвалите месеци у него бавно се оформяше убеждението, че опасността е в собствените й мисли, и това затвърди решимостта му да я защитава.
Докато един ден внезапно го връхлетя прозрението, че в крайна сметка опасността не е само в съзнанието й. Някой наистина я преследваше. Трябваха му тези писма, тази информация.
Той нямаше представа за какво е всичко това, но дълбоко в себе си беше щастлив, че има нещо толкова важно, което го свързва с баща му. Че Джон Пари и синът му са открили независимо един от друг нещо наистина изключително. Когато се срещнеха, щяха да си поговорят за това и бащата щеше да е горд, че синът е тръгнал по стъпките му.
Нощта беше тиха и морето беше гладко и спокойно. Уил прибра писмата и си легна.
6.
Летящите стражи
— Груман? — повтори брадатият търговец на кожи.
— От Берлинската академия? Отчаян храбрец. Срещнах го преди пет години в най-северния край на Урал. Мислех, че е мъртъв.
Сам Кансино, стар познат на Лий Скорзби и тексасец също като него, седеше в задимения бар на хотел „Самирски“, мъждиво осветен от газени лампи, и обръщаше на един дъх чашите с леденостудена водка. Той побутна чинията с маринована риба и черен хляб към Лий, който си бодна с вилицата и му кимна да продължи.
— Беше стъпил случайно в капан, заложен от онзи глупак Яковлев, и си беше разрязал крака до костта. Но вместо да използва нормални лекарства, той държеше да се лекува с лекарството на мечките — целебен мъх, казват му „кървав“. Това не е точно мъх, а нещо като лишей. Както и да е, той лежеше в шейната и крещеше кога от болка, кога да даде заповеди на хората си. Те изчисляваха нещо по звездите и трябваше да са много точни, иначе Груман щеше да ги направи на бъзе и коприва. Ще знаеш, момче, езикът му беше като бодлива тел. Беше висок мъж, жилав, много силен. Всичко го интересуваше. Между другото, знаеш ли, че е тартарин, приет за член на едно племе?
— Не думай! — изуми се Лий Скорзби и му наля още водка. Демонът му Хестър се гушеше до лакътя му на бара с притворени очи и прилепени към гърба уши.
Лий беше пристигнал същия следобед, носен към Нова земя от попътния вятър, който вещиците бяха повикали, и първата му работа след разтоварването на багажа беше да тръгне към бара на хотел „Самирски“, разположен недалеч от цеха за консервиране на риба. Това беше мястото, където старите арктически вълци се отбиваха да чуят новините, да си потърсят работа или да оставят съобщение някому. Лий Скорзби също беше прекарал тук не един ден в очакване на предложение, на пътник или попътен вятър, така че в поведението му сега нямаше нищо, което да бие на очи.
При промените, обхванали целия свят, съвсем нормално беше хората да се събират и да разговарят. Всеки ден носеше свежи новини — река Енисей не била замръзнала дори и по това време на годината, част от океана била пресъхнала и отдолу се показали странни каменни образувания с правилна форма, разположени в речно корито на дъното, стометрово главоного измъкнало трима рибари от лодката им и ги разкъсало на парчета…
А мъглата продължаваше да приижда от север, гъста и студена, понякога пропита с най-странната светлина, която човек можеше да си представи, тя скриваше почти напълно дори най-големите форми и звучеше с тайнствени гласове.
Откъдето и да го погледнеш, времето не ставаше за работа, затова барът на хотела беше претъпкан.
— Груман ли казахте? — намеси се някакъв човек, който седеше малко по-нататък на бара — възрастен мъж, облечен като ловец на тюлени, а демонът му леминг надничаше горделиво от джоба му. Наистина беше тартарин. — Бях там, когато го приеха в племето. Видях и когато му пробиваха черепа. Той имаше и друго име, тартарско, сега ще се сетя как беше.
— Позволи ми да те почерпя едно питие, приятелю — каза Лий Скорзби. — Искам да разбера какво е станало с този човек. Кое е племето, което го е приело?
— Енисейските пахтари. Живеят в подножието на хребета Семьонов. Точно там в Енисей се влива една река, забравих й името, която иде от планината. До пристана има скала колкото къща.
— О, да — съгласи се Лий. — Сещам се. Летял съм над нея. И казваш, че му пробили черепа? Това пък за какво?
— Той беше шаман — обясни старият ловец. — Мисля, че племето го призна за шаман още преди да го приеме за свой член. А това пробиване е много странна работа. Продължава две нощи и един ден. Използват специални много тънки свредели.