Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Джопари? За пръв път чувам такова име — каза Лий Скорзби.
— Японско ще да е. Какво пък, мога да си потърся парите от наследниците му. Или да поискам Берлинската академия да ми изплати дълга. Ще ида в обсерваторията да ги питам дали не могат да ми дадат някакъв адрес.
Обсерваторията беше разположена още по на север и Лий трябваше да наеме шейна. Трудно беше да намери човек, който би се решил да тръгне в мъглата, но той беше настойчив и убедителен — или по-скоро парите му бяха солиден аргумент. Накрая един стар тартарин от Об се съгласи да го закара след дълъг пазарлък.
Човекът не разчиташе на компаса — може би не беше свикнал, но по-вероятно смяташе, че в мъглата това е излишно. Ориентираше се по други признаци — най-напред по поведението на демона си, полярна лисица, която тичаше напред и усърдно душеше пътя. Лий, който никога не се разделяше с компаса, вече беше разбрал, че земното магнитно поле е нарушено като всичко останало.
Когато спряха да си сварят кафе, старият тартарин каза:
— Това се случвало преди.
— Какво, отваряло се е небето? И кога е било това?
— Преди много поколение. Мой народ помни. Много, много отдавна, преди много хиляда поколение.
— Какво говорят за това?
— Небе се разтворил и духове тръгнали между единия и другия свят. Всички земи се разместил. Лед се стопил, после пак замръзнал. След някой време духове затворил дупка в небе, запечатал. Но вещици казват, че небе там тънък, зад Северно сияние.
— Какво ще стане, Умак?
— Също като преди. Всичко стане също. Но след голям неприятност, голям война. Война на духове.
Тартаринът не пожела да каже нищо повече и скоро отново продължиха пътя си, като бавно лъкатушеха между издатините, дупките и оголените скали, тъмнеещи в бледата мъгла. Най-сетне старецът се обади:
— Обсерватория ей там! Ти върви. Пътека много крив за шейна. Аз чака тука, ако иска да се върне.
— Да, Умак, ще се върна, щом свърша. Запали си огън и си почини, приятелю. Ще се бавя не повече от три-четири часа.
Лий Скорзби тръгна към обсерваторията, пъхнал Хестър в пазвата си, и след около половин час катерене над него внезапно изникна група постройки, сякаш току-що нечия гигантска ръка ги бе поставила там. Но това впечатление се дължеше единствено на мъглата, която се беше вдигнала за минута и сега отново се спусна, още по-гъста отпреди. Той обаче успя да види големия купол на главната обсерватория и един по-малък, а между тях бяха разположени административните и жилищните сгради. Отникъде не се мяркаше светлинка, защото всички прозорци бяха затъмнени. Нищо не биваше да пречи на работата на телескопите.
Няколко, минути по-късно Лий вече разговаряше с група астрономи, които нямаха търпение да чуят последните новини. Имаше и няколко натурфилософи, които бяха не по-малко разстроени от мъглата от колегите си. Скорзби им разказа за всичко, което беше видял и чул, а когато темата беше изчерпана, попита за Станислаус Груман. Астрономите не бяха виждали външен човек от седмици и бяха доста словоохотливи.
— Груман ли? Да, ще ви кажа нещо за него — каза директорът. Той беше англичанин, въпреки името си. Спомням си…
— Не е възможно — възрази заместникът му. — Беше член на Германската имперска академия. Запознах се с него в Берлин, Сигурен съм, че беше германец.
— Не, англичанин беше. Във всеки случай, английският му е безупречен. Но че беше член на Германската академия, с това съм съгласен. Беше геолог…
— Не, не — обади се друг. — Наистина търсеше нещо в земята, но не като геолог. Веднъж си говорих с него дълго и мисля, че е по-правилно да се нарече палеоархеолог.
Петимата седяха на масата в стаята, която им служеше едновременно за гостна, всекидневна, трапезария и стая за отдих. Бяха двама московити, един поляк, един йоруба и един скрелинг. Лий Скорзби усещаше, че малката общност се радва на госта, ако не за друго, поне за малкото разнообразие, което им предлагаше като тема на разговор.
— Какво искаш да кажеш с това палеоархеолог? — попита четвъртият член на групата. — Археолозите така или иначе изучават само онова, което е древно. За какво ти е притрябвало да слагаш това палео?
— Просто той изучаваше далеч по-древни неща, отколкото можеш да си представиш, това е всичко. Търсеше останки от цивилизации на двадесет, дори тридесет хиляди години.
— Глупости! — намеси се директорът. — Пълни глупости! Това е мошеничество! Цивилизация на тридесет хиляди години? Къде се е чуло и видяло такова нещо! А доказателствата къде са?
— Под леда. Там е цялата работа. Според Груман земното магнитно поле в миналото на няколко пъти се е променяло рязко и земната ос наистина се е изместила, а тукашните места с умерен климат сега са под вечните ледове.