Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Събуди се едва когато чу тракането на столовете и усети, че хората се раздвижват. Той примигна на светлината и погледна часовника си. Осем и четвърт. Лира излезе от киното неохотно.
— Това е най-хубавото нещо, което съм виждала в живота си! — възкликна тя. — Не знам защо не са го измислили и в моя свят. Ние правим някои неща по-добре от вас, но това е по-хубаво от всичко, което имаме!
Уил дори не си спомняше кой филм са гледали. Навън все още беше светло и улиците бяха пълни с хора.
— Искаш ли да гледаме още един?
— Да!
Така стигнаха до следващото кино, на няколкостотин метра от първото, и повториха опита. Лира качи крака на седалката и обгърна коленете си с ръце, а Уил се отпусна и се унесе. Когато излязоха от киното, вече беше почти единайсет. Бяха убили няколко часа.
Лира отново беше гладна. Купиха си хамбургери от един фургон и ги изядоха на крак, докато вървяха. И това беше ново за нея.
— Ние винаги сядаме да се храним на маса. Никога не съм виждала някой да върви и да яде. Този свят се отличава от нашия по толкова много неща. Например уличното движение. На мен не ми харесва. Виж, киното ми допада, хамбургерите също. Много даже. И онази жена, доктор Малоун — тя ще накара машината да говори с думи. Знам го. Утре ще отида там и ще видя как напредва. Бас държа, че ще мога дай помогна с нещо. Може би ще успея да накарам учените да й дадат парите, които й трябват. Знаеш ли как го направи баща ми, лорд Азриел? Изигра ги…
Докато вървяха по Банбъри роуд, тя му разказа за онази вечер, когато се криеше в гардероба, докато баща й показваше на Професорите отрязаната глава на Станислаус Груман във вакуумното сандъче. И тъй като Уил беше добър слушател, някак от само себе си продължи нататък и му разказа цялата си история — от бягството си от апартамента на госпожа Колтър до онзи ужасен момент, когато разбра, че е отвела Роджър до смъртта му върху заледените скали на Свалбард. Уил не се намесваше, но си личеше, че слуша с внимание и съчувствие. Разказът й за пътуването с балона, за бронираните мечки и вещиците, за дългата ръка на Църквата беше не по-малко фантастичен от собствените му блянове за красивия град край морето, толкова спокоен, тих и безлюден. Значи те също можеха да се сбъднат!
По някое време двамата стигнаха до околовръстния път и габърите. Сега движението беше съвсем намаляло — минаваше по някоя кола веднъж на минута-две. И прозорецът си беше на мястото. Уил се усмихна. Всичко щеше да бъде наред.
— Почакай, когато няма да има коли — каза той. — Аз минавам сега.
Миг по-късно вече беше на тревата под палмите, а след секунда се появи и Лира.
Имаха чувството, че отново са у дома. Топлата ласкава нощ, ароматът на цветя и море, тишината — всичко това ги обгръщаше като спокойна вода.
Лира се протегна и се прозя, а на Уил му се струваше, че от плещите му се е смъкнал огромен товар. Беше го носил цял ден и едва сега усети, че бремето е било на път да го смаже — но в този миг се чувстваше безтегловен, свободен и умиротворен.
Внезапно Лира го сграбчи за ръката. И в същия миг Уил разбра какво я е накарало да го направи.
Някъде из малките улички зад кафенето някой пищеше.
Уил хукна по посока на звука, а Лира го последва по тясната уличка, слабо осветена от луната. След няколко завоя излязоха на площадчето с каменната кула, която бяха видели сутринта.
Двайсетина деца бяха наобиколили кулата в полукръг. Някои държаха пръчки, а други хвърляха камъни срещу някого или нещо, което бяха притиснали до стената. Отначало Лира си помисли, че е друго дете, но писъкът, който долиташе оттам, не беше човешки. Децата също пищяха, не толкова от омраза, колкото от страх.
Уил се втурна и издърпа едно дете от кръга. Беше момче, горе-долу на неговата възраст, облечено в раирана фланелка. Другите деца се обърнаха към него. Анджелика и братчето й също бяха там с камъни в ръце. Очите на всички горяха с някакъв безумен пламък.
Никой не пророни и дума, само пищенето не секваше. И тогава Уил и Лира я видяха — шарена котка, която се притискаше до стената на кулата. Ухото й беше разкъсано, а опашката висеше като пречупена. Беше същата котка от Съндърланд авеню, двойничката на Мокси, която беше отвела Уил до прозореца.
Щом я видя, той блъсна момчето настрана и тръгна към нея. Хлапето падна на земята, но само след миг скочи на крака, разтреперано от гняв. Другите го задържаха, а в това време Уил коленичи до котката.
Пое я в ръцете си и тя се сгуши на гърдите му. Изправи се с лице към децата и Лира за миг изпита безумното чувство, че най-сетне е намерил демона си.