Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Защо мъчите котката? — попита Уил, но никой не можеше да му отговори.
Децата стояха разтреперани пред гнева му, стиснали пръчките и камъните в ръце, но безмълвни.
Тогава прокънтя ясният глас на Анжелика:
— Вие не сте оттук! Не сте от Читагазе! Не знаете нищо за Привиденията, нито за котките! Вие не сте като нас!
Момчето с раираната фланелка, което Уил беше съборил на земята, трепереше от ярост и ако не беше котката, щеше да се нахвърли върху него с юмруци, със зъби и нокти. Самият Уил с радост би го натупал — между тях сякаш прелитаха искри на омраза, които само насилието би могло да угаси. Но момчето се боеше от котката.
— Откъде сте? — процеди то презрително.
— Няма значение откъде сме. Ако ви е страх от котката, аз ще ви отърва от нея. За вас може да е лош късмет, но за нас е точно обратното. Сега се махайте!
За миг Уил си помисли, че омразата им ще надделее над страха, и се приготви да остави котката на земята и да се бие, но тогава някъде зад тях прозвуча тихо утробно ръмжене. Там стоеше Лира, сложила ръка на гърба на огромен петнист леопард, чиито зъби зловещо проблясваха в отворената паст. Дори Уил, който позна Панталеймон, за миг се уплаши. Въздействието му върху децата беше драматично — те се обърнаха и хукнаха, без да се обръщат назад. След няколко секунди площадът опустя.
Нещо накара Лира да вдигне поглед нагоре към кулата. За част от секундата й се мярна нечие лице, което надничаше над бойниците на самия връх. Но това не беше лице на дете, а на млад мъж с къдрава коса.
След половин час двамата бяха в стаите над кафенето. Уил беше намерил кутия кондензирано мляко, което котката беше излапала лакомо и сега си ближеше раните. Панталеймон от любопитство се превърна в котка и животинчето отначало се наежи недоверчиво, но скоро разбра, че каквото и да представлява, той не е нито котка, нито крие някаква заплаха, и престана да му обръща внимание.
Лира наблюдаваше с изумление грижите на Уил за животното. Единствените животни, от които се интересуваха в нейния свят, бяха работните — естествено, бронираните мечки не влизаха в сметката. В колежа „Джордан“ държаха котки, за да гонят мишките, но не и за домашни любимци.
— Мисля, че опашката й е счупена — каза Уил. — Не знам как да й помогна. Може пък сама да зарасне. Ще й намажа ухото с мед. Някъде бях чел, че е антисептичен…
Дали беше така или не, никой не можеше да каже, защото котката яростно започна да се ближе, но поне раната стана по-чиста.
— Сигурен ли си, че си видял точно нея? — попита Лира.
— Да. Пък и щом тук толкова се плашат от котките, едва ли ще има други наоколо. Сигурно не е успяла да намери обратния път.
— Те просто са луди — заяви Лира. — Щяха да я убият. Никога не съм виждала такива деца.
— Аз съм виждал — каза Уил.
Но изражението му беше такова, че тя не посмя да пита. Знаеше, че няма да попита и алетиометъра.
Беше толкова уморена, че скоро отиде да си легне, и тутакси се унесе.
Малко по-късно, когато котката заспа, свита на кравайче, Уил излезе на балкона с чаша кафе и зеления кожен несесер. Светлината, която идеше от стаята, му позволяваше да чете, а той искаше да прегледа най-сетне писмата.
Те не бяха много. Бяха писани на пощенска хартия с черно мастило. Писал ги беше човекът, когото жадуваше да открие. Уил прокара пръсти по листовете, вдигна ги и ги притисна до лицето си. Искаше да вдъхне с тях частица от душата на баща си, да усети присъствието му. После зачете.
Феърбанкс, Аляска
19 юни 1985 г., сряда
Скъпа моя,
Тук цари истински хаос, в който понякога се усеща нещо разумно. Всичкият ни багаж е тук, но нашият физик, гениален луд на име Нелсън, не се е погрижил да закарат балоните му в планината. Сега трябва да седим и да си клатим краката, докато той търси транспорт. Затова пък имам възможност да си поговоря с един стар познат, когото срещнах миналия път — казва се Джейк Питърсън и е златотърсач. Открих го в един мръсен бар и докато се надвиквахме с бейзболния мач по телевизията, аз го попитах за аномалията. Той не искаше да говори в бара, а ме заведе в квартирата си. Една бутилка „Джак Даниелс“ му развърза езика. Не я бил виждал, но познавал някакъв ескимос, който можел да ми каже повече. Онзи разправял, че имало врата към света на духовете — тук я знаели от векове. Някакъв знахар пръв минал през нея и се върнал с трофей. Други изобщо не се върнали. Старият Джейк обаче имал карта на района и си бил отбелязал мястото, което му посочил неговият човек. (За всеки случай, координатите са 69°02′11″N, 157°12′19″W, на едно разклонение на Лукаут Ридж, миля или две северно от река Колвил.) После се заприказвахме за друга арктическа легенда — един норвежки кораб, който от шейсет години плавал без екипаж и така нататък. Археолозите са свестни хора, нямат търпение да се заловят за работа, но сдържат яда си към Нелсън и неговите балони. Никой от тях не е и чувал за аномалията и аз нямам никакво намерение да им отварям очите. Обичам ви и ви прегръщам и двамата.