Свят на смъртта 4
- Автор: Скаландис Ант
- Серия: Свят на смъртта #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас П. Славов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Свят на смъртта 4». Краткое содержание книги:
А не бива…
Добре познатите ни герои, начело с комарджията-екстрасенс Язон дин Алт, отново са тук.
И този път приключенията им прехвърлят просторите на Пир, за да се опитат да спасят Галактиката и останалите човешки светове.
— Да — неохотно отвърна командирът на пирянците, който отдавна вече бе престанал да се чувства командир.
— Тогава послушай съвета на Арчи.
Предложението на предпазливия физик наистина беше най-безопасно. Стените на условно наречения тръбопровод бяха черни и светлината се отразяваше от тях много слабо, а дълбочината й беше неопределима дори с ултразвуков локатор. Затова Арчи предложи да пуснат надолу камера с мощно осветление. Още повече, че в комплекта на десантния катер влизаше двукилометрова макара с мономолекулярна нишка.
Камерата бавно се въртеше с монтирания в нея фенер, но не показваше нищо друго освен гладка, матова, идеално черна цилиндрична стена. Мярна се затворен люк на странично отклонение и се спряха да го разгледат. Продължиха по-нататък. Още два такива люка имаше на осемдесетия и на стотния метър. Пет метра по-надолу се видя отвор, в който никой не успя да види нищо, преди люкът да се захлопне пред очите на възхитената публика. Изглежда автоматиката се включи от светлината на фенера или… Но не остана време за предположения, понеже само след секунда камерата се изключи. Можеше да се мисли, че са я унищожили, но нишката остана все така опъната, даже започна да се развива все по-бързо. Скоро двукилометровата нишка свърши, а изображение така и не се появи.
По принцип всичко е ясно — камерата е взета от някого или нещо, отворът през който минаваше — благополучно се затворил, а нишката може да се промуши през каквито и да било пукнатини, даже без да нарушава херметичността на затварянето. Втората камера, пусната на дълбочина сто метра, напълно потвърди тази догадка — нишката стърчеше от люка в дъното на кладенеца, но планетата отказа да приеме втората „пратка“. Сякаш цялата автоматика тук беше програмирана за еднократни операции.
Какво да правят по-нататък? Да взривят люка? По всяка вероятност това ще затвори входа завинаги. Да се спуснат и внимателно да изрежат отвор? Тогава сигурно още трима ще бъдат погълнати от загадъчната черна мъгла. Като не се втурнаха надолу заради хората, струваше ли си да спасяват една открадната камера? Разумно беше поне да се опитат да я изтеглят обратно. Ако затвореният люк се отвори, за да я пропусне, това вече ще е някакъв успех. Ако ли не… Във всеки случай нищо нямаше да загубят. И Кърк даде заповед да се навие нишката. Работата потръгна съвсем нормално. Наистина, Стан отбеляза, че за навиването се изискват доста повече усилия, отколкото за вдигане на една камера. Това можеше да има няколко обяснения: или движението се забавя от затворения капак, или нещо (някой) се опитва да си задържи камерата, или те изтеглят при себе си не само камерата (можеше и въобще да не е камерата). За всеки случай Кърк нареди да увеличат скоростта. Натоварването на нишката остана непроменено. Краят на експеримента приближаваше, но Кърк вече се досещаше — резултатът ще бъде нулев.
Изведнъж усети невероятна умора и безразличие към всичко. Престана да бъде такъв, какъвто се познаваше. Повече не искаше да се втурва напред, да громи и да побеждава, искаше само да се върне на кораба, да свали от себе си всички отговорности и да чака транспорт за вкъщи. В края на краищата той е болен, раната му не е зарастнала окончателно, мечтаеше да легне, без да отваря очи, пък ако ще и да не платят по договора… Все едно… Той се предава. Могъщият и безстрашен Кърк се предава…
Но защо Стан гледа към него с такива диви очи. Е, не към него, а някъде зад гърба му. Клиф също се обръща нататък. Кърк стремително се извърна и ленивото вцепенение на мига изчезна.
На двеста метра от тях, из пукнатините се измъкваше онзи черен дим-сянка, набъбваше, оформяше нещо като език на гигантски дракон.
— В катера! Бързо! — изкомандва Кърк, още преди да чуе аналогичния вик от борда на „Арго“.
Кой по-добре от пирянците може да изпълнява командата „Бързо“? Те стартираха с максимално допустимото натоварване и по време на няколкото начални секунди полет през пелената от червена мъгла пред очите наблюдаваха върху задния екран хищния черен език, който все се разтягаше и удължаваше, закривяваше в края сякаш искаше да ги лизне или омотае и стисне като змия, но изведнъж като че се умори и започва да изостава…
Бяха спасени.
Четиринадесета глава
— Е, стига сте бягали от мен, а? — попита доктор Солвиц, докато като приближаваше към тях и приветливо кимаше.
— Може и да стига — отвърна Язон през зъби. — Какво ни предлагате сега?