Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
— О, виж! — възкликвам, като полагам максимални усилия да го развеселя. — Това е комплектът за подправки, който ти купи на онзи пазар в Кения!
Ала Люк въобще не ми обръща внимание. Ококорил се е срещу огромна, неповратлива чудовищност, която тъкмо свалят от първия камион. Прилича на нещо средно между ксилофон и комплект медни тигани, обаче всичките съединени в един.
— Какво, за бога, е това?! Да не би да е някакъв музикален инструмент?
Гонговете зазвучават едновременно, точно в мига, когато мъжете започват да свалят уреда, и двама минувачи наблизо се сръгват и започват да се кискат.
Точно за това нещо дори и аз започвам да се чудя защо съм го взела.
— Хммм… да — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност, това е индонезийски гамелан.
— Индонезийски гамелан — повтаря като ехо Люк с равен глас.
— Това си е културна придобивка! — изтъквам в своя защита аз. — Мислех, че няма да е зле да се научим да свирим на него. И ще се превърне във фокус…
— Ако ми позволиш да попитам, колко точно фокуса си планирала за нашия апартамент? — пита Люк, очевидно набирайки скорост. — Да не би да искаш да ми кажеш, че всичките тези чудесии са наши?
— Пазете се! Вадим голямата маса! — провиква се един от типовете в гащеризони.
Слава богу! Добре де, време е да обърна ситуацията в моя полза.
— Виж какво, скъпи — изричам бързо. — Това е нашата маса за хранене от Шри Ланка! Спомняш ли си? Нашата персонализирана маса! Нашият символ на любовта и брака ни! — Усмихвам му се мило, обаче той продължава да клати глава като обезумял.
— Беки…
— Не разваляй момента, моля те! — примолвам се аз и го прегръщам. — Това е нашата специална маса от медения ни месец! Това е нашето наследство, което ще оставим на потомците! Трябва да наблюдаваме как ни я доставят!
— Окей — изрича накрая Люк. — Както кажеш.
Мъжете пренасят внимателно масата през рампата и трябва да кажа, че съм впечатлена. Като се има предвид колко тежка е тази маса, те я носят така, сякаш е лека като перце.
— Не е ли страхотно! — сграбчвам ръката на Люк. — Представи си само! Седяхме си ние в Шри Ланка…
Не довършвам, защото усещам, че нещо започва да ме притеснява.
В крайна сметка това не е дървената маса. Това е прозрачна стъклена маса, с фигурални стоманени крака. А друг тип отзад носи двойка шикозни столове, тапицирани в червен филц.
Ококорвам се ужасено. По гърба ми започват да пълзят студени тръпки.
Мамка му! По дяволите!
Масата, която купих от Панаира за вътрешно обзавеждане в Копенхаген. Напълно бях изключила за нея!
Ама как е възможно да забравя, че съм купила цяла маса за хранене?! Как?
— Почакайте малко! — спира ги с жест Люк. — Момчета, това не е нашата маса. Нашата е дървена. Голяма резбована дървена маса от Шри Ланка.
— Това е просто една от всички маси — отговаря доставчикът. — А тази, за която говорите, е в другия камион.
— Ама ние не сме купували такава маса! — провиква се Люк.
Отправя ми въпросителен поглед и аз скоростно пренареждам изражението на лицето си, с което искам да кажа: „И аз съм точно толкова озадачена, колкото и ти!“
Мозъкът ми щрака на бързи обороти. Ще отричам докрай, че имам нещо общо с нея, накрая ще я изпратят обратно и всичко ще бъде наред.
— Натоварена от госпожа Ребека Брандън — чете мъжът от етикета на масата. — Маса и десет стола. От Дания. Ето и подписът.
Мамка му!
Много, ама адски много бавно Люк се обръща към мен.
— Беки, купувала ли си маса и десет стола в Дания? — пита той с почти любезен тон.
— Хммм… — Облизвам нервно устни. — Ами… може и да съм…
— Ясно. — Люк затваря за миг очи, сякаш се опитва да реши наум някаква сложна математическа задача. — А след това купи друга маса и десет стола от… Шри Ланка.
— Просто забравих за първата! — простенвам отчаяно. — Напълно забравих за нея! Виж какво, меденият ни месец продължи доста дълго, така че позагубих следите на едно-две неща…
С периферното си зрение виждам как един от носачите вдига пакета с двадесетте халата от китайска коприна. По дяволите!
Мисля, че трябва да махна Люк от тези камиони колкото е възможно по-скоро!
— Всичко ще подредя, не се тревожи! — изричам бързо. — Обещавам ти! А сега защо не се качиш горе и не си приготвиш едно питие? Отпусни се! А аз ще остана тук и ще надзиравам разтоварването.
След час всичко свършва. Мъжете затварят камионите и аз им подавам солиден бакшиш. Докато камионите се изнасят с рев от паркинга, аз вдигам глава и зървам Люк, който тъкмо излиза от централния вход на кооперацията.