Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Ще ми се да му бях казала за дървените жирафи. Дали пък да не му призная в този момент?
Не. Няма значение. Всичко ще бъде наред. Апартаментът на Люк е достатъчно голям. Даже, ако трябва да бъдем по-точни, направо обширен! Надали ще забележи няколко дреболии!
Отваряме едновременно двойните врати на жилищната сграда и излизаме. На улицата до малко бусче ни очаква някакъв мъж с дънки.
— Господин Брандън? — вдига глава той.
Залива ме тайна вълна на облекчение. Знаех си, че не сме купили чак толкова много неща. Така де, погледнете го само това микробусче! Толкова е миниатюрно!
— Да, аз съм — подава ръка с Люк с любезна усмивка.
— Бихте ли ни казали къде бихме могли да паркираме камионите? — пита мъжът, като се почесва по главата. — Защото в момента сме паркирали в забранена зона зад ъгъла.
— Камиони ли? — отеква гласът на Люк. — Какво искате да кажете с това „камиони“?
Усмивката върху лицето му вече е добила доста замръзнал вид.
— Трябва да разтоварим два камиона. Възможно ли е да ги вкараме в зоната за паркиране на блока ви? — И мъжът посочва към предния двор на сградата.
— Разбира се! — побързвам да се намеся, защото Люк очевидно е неспособен да отвори уста. — Влизайте!
Човекът изчезва от полезрението ни и между нас се възцарява тишина.
— Страхотно! — отбелязвам ведро аз. — Ще бъде голям купон!
— Два камиона?! — продължава да повтаря като хипнотизиран Люк.
— Сигурно карат и нечия друга доставка — казвам бързо. — Така де, не е възможно да сме купили стоки, които да запълнят два камиона, нали така?!
Което си е истина.
Искам да кажа, абсурдно е за десет месеца да сме…
Сигурна съм, че не бихме могли да…
О, господи!
Иззад ъгъла се дочува бучене и ето че скоро се появява огромен бял камион, следван плътно от втори. Двата камиона влизат на заден на паркинга пред кооперацията ни и следва нов хъркащ и стържещ звук при отварянето на капаците. Двамата с Люк се втурваме и се вторачваме в дълбините на возилата.
Олеле! Гледката е буквално удивителна. Целият камион е претъпкан с разни предмети и мебели. Някои са опаковани в найлони, други в хартия, а трети дори не са опаковани. Докато очите ми се наслаждават на празника, който представлява тази гледка, усещам, че ме завладяват купища емоции. Все едно гледам домашно видео на целия ни меден месец. Килимите от Истанбул. Кратуните от Перу. А пък за онова индианче там напълно бях забравила.
Мъже в работни гащеризони започват да вадят нещата от камионите и да ги изнасят навън. Ние се отдръпваме, за да минат, обаче аз продължавам да се взирам във вътрешността на единия от камионите, потънала в сладки спомени. Внезапно зървам миниатюрна бронзова статуетка и се обръщам усмихната.
— Буда! Помниш ли кога го взехме, Люк? Люк?!
Люк въобще не ме чува. Проследявам погледа му и в гърдите ми започва да се надига тревога. Той се е втренчил като хипнотизиран в единия от носачите, който точно в този момент вади от съседния камион огромен пакет, опакован в хартия. От единия край на хартията се подава един жирафски крак.
Мамка му!
А ето че виждаме и друг носач с другарчето на многострадалния жираф.
— Беки… какво правят тези жирафи тук? — пита Люк с равен глас. — Мислех, че стигнахме до съгласие да не ги купуваме.
— Да, знам — побързвам да го успокоя. — Знам, че е така. Но ако не ги бяхме купили, сигурно щяхме да съжаляваме. Затова аз се нагърбих с отговорността да взема началническо решение. Кажи честно, Люк, нали изглеждат прекрасно?! Те ще се превърнат във фокус на целия апартамент!
— А онези неща там откъде се взеха? — пита той, втренчен в две големи порцеланови урни, които купих в Хонконг.
— Ах, да! Мислех да ти кажа за тях. Знаеш ли, че са копия на истински урни от династията Мин? Човекът каза…
— Но какво, за бога, правят тук?
— Ами аз… ги купих. Ще паснат перфектно на коридора. Ще се превърнат в негов фокус! Всички ще им се възхищават!
— А онзи килим там? — посочва той към огромен, многоцветен салам.
— Всъщност, нарича се „дхури“ — започвам, но решавам да се задоволя с това обяснение, когато зървам физиономията му. Само допълвам плахо: — Взех го в Индия.
— Без да се допиташ до мен?
— Ами…
Не съм особено убедена, че изражението на съпруга ми точно в този момент ми харесва.