Мис Съвършенство
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-529-5
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мис Съвършенство». Краткое содержание книги:
Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оазиса за богаташи — градчето Роузууд, Пенсилвания. Зад огромните си очила „Гучи“, под перфектните си маркови дрешки, всеки тук има нещо за криене — особено гимназистките Спенсър, Ариа, Емили и Хана…
Те трупат тайни, стари и нови — те просто не могат да се държат добре и да бъдат мили и послушни куклички! Те са малки сладки лъжкини! Но „А“ няма да ги изпусне от ноктите си; „А“ знае подробности за всичките им скандали и с всеки сразяващ SMS им пали фитила, естествено в най-ужасния момент, изпращайки отмъстителни текстове, от които им се вие свят, проклетият „А“ (той, или тя — знае ли човек?!) побърква от страх сладурите и ги кара да вярват, че… „Най-важното в живота е да си глупав“.
Но докато едни въздишат „Ах, този дворцов живот!“, някой се целува в пещта, а друг здраво се подхлъзва (или го подхлъзват) и кадрилът от стряскащи изненади се вихри с пълна сила, неуморният и невидим „А“ ще има още поводи да възкликва тържествуващо:
„Стегнете се мацки! Нищо не е такова, каквото изглежда! Мляс!“
— Веднага ще им се обадя и ще подам оплакване — възкликна Хана, като измъкна телефона от чантата си и започна да търси телефона на компанията. Не беше честно! Тя бе написала поздрава с възможно най-четливия си почерк и после го бе изпратила по факса на компанията, която изпълняваше поръчките.
— Ужасно съжалявам, Мон. Просто не знам как се е получило това.
Лицето на Мона все още бе скрито под сакото.
— Съжаляваш, значи — каза тя с нисък глас. — Обзалагам се, че е така. — Тя свали сакото от главата си, облече го и избяга толкова бързо, колкото й позволяваха обувките на високи платформи.
— Мона! — Хана хукна след нея. Тя успя да я хване за ръката и Мона се обърна към нея. — Станала е грешка! Никога не бих ти причинила това!
Мона пристъпи към нея. Хана можеше да усети миризмата на френски лавандулов сапун за пране.
— Провалът на Приятелницата е едно, но никога не бих си помислила, че ще се опиташ да съсипеш купона за рождения ми ден — изрева тя достатъчно силно, за да чуят всички. — Така ли искаш да играем? Добре. Не искам да идваш. Ти си официално непоканена.
Мона блъсна вратата на кафенето и буквално отнесе двамата първокурсници, които стояха от другата страна.
— Мона, почакай! — проплака Хана, останала без сили.
— Върви по дяволите — извика Мона през рамо.
Хана отстъпи назад. Цялото й тяло трепереше.
Когато се огледа забеляза, че всички я гледат.
— О, какъв шамар — чу да казва Дездемона Лий на своите приятелки от отбора по софтбол.
— Мяу — дочу се злобно измяукване от групичката по-малки момчета, събрани край хранилките за птици.
— Загубенячка — промърмори някой зад нея.
При миризмата на клисавата, покрита с твърде много сосове пица, която предлагаха в кафенето, Хана отново усети онова познато чувство на ужасно гадене и същевременно изпита адски апетит. Тя се върна при чантата си и започна разсеяно да рови из нея в търсене на пакетчето със сиренки, което бе скътала за спешни случаи. Тя започна да ги пъха една след друга в устата си, без дори да усеща вкуса им. След това погледна към небето, където буквите, които трябваше да анонсират партито на Мона, вече бяха изчезнали.
Единствената буква, която все още се рееше там, бе последната, която самолетът бе изпуснал. Една крехка, ъгловата буква.
16.
По същото време в сряда на обяд, Емили притича бързо по коридора на арт студиото.
— Здрааасти, Емили — тихо изтананика Коуди Уолис, най-добрият играч на тенис в „Роузууд дей“.
— Здрасти? — Емили погледна през рамо. Тя бе единственият човек в коридора — възможно ли е Коуди да поздравява точно нея?
— Добре изглеждаш, Емили Фийлдс — промърмори Джон Декстър, невероятно готиния капитан на училищния отбор по гребане. Емили едва успя да измърмори един поздрав — за последен път Джон й бе казал нещо в пети клас, в гимнастическия салон. Играеха народна топка и за да я извади от игра, Джон я бе уцелил в гърдите. По-късно се бе приближил до нея и бе казал, подхилквайки се:
— Извинявай, че те ударих по циците.
Никога досега толкова много хора — особено момчета — не й се бяха усмихвали и не я бяха поздравявали. Сутринта винаги намръщеният Джарет Кофи от горните класове, който идваше на училище с класически мотоциклет „Индиън“ и бе твърде готин, за да говори с когото и да било, бе настоял да я почерпи с една боровинкова кифличка. А докато тази сутрин Емили отиваше към стаята, в която щеше да кара втори час, след нея вървеше малък конвой от първокурсници. Едно от момчетата я снимаше с нокията си — клипчето сигурно вече бе качено в Ю Тюб. Тя бе дошла на училище готова да бъде подигравана за снимката, която А. бе разпространил предишния ден, така че всичко това беше доста… неочаквано.
Когато от стаята по грънчарство се подаде една ръка, Емили трепна и леко изписка. На вратата се материализира лицето на Мая.
— Псст… Ем!
Емили се отклони от потока ученици в коридора.
— Мая. Здравей.
Мая примигна няколко пъти.
— Ела с мен.
— Не мога в момента. — Емили погледна часовника си. Закъсняваше за обяда с Бека — малката мис „Дървесна корона“. — Какво ще кажеш да се видим след училище?
— Не, това не може да чака — Мая се отдръпна навътре в тъмната стая, прекоси лабиринта от чинове и се приближи до голямата пещ. За изненада на Емили тя отвори вратата й и се скри вътре. После подаде глава и се ухили. — Идваш ли?