Мис Съвършенство

Телефонът на Спенсър изтрака на пода. Убиецът на Али? Тя погледна към отражението си в огледалото. След това към снимката на приятелките си в ъгъла. Али беше хванала кормилото на яхтата, а останалите стояха ухилени зад нея.

В този момент нещо на прозореца привлече вниманието й. Спенсър рязко се завъртя, но не видя нищо. В двора нямаше никой, освен една изгубена зеленоглава патица. Дворовете на Дилорентис и Кавана също бяха празни. Спенсър отново се обърна към огледалото и разтърка лицето си с ръце.

— Здрасти.

Спенсър подскочи. Зад нея стоеше Мелиса, облегната на леглото й. Спенсър се обърна към нея, за да се убеди, че отражението й в огледалото е истинско. Тя се бе промъкнала в стаята толкова… безшумно.

— Добре ли си? — попита Мелиса, като си играеше с жабото на зелената си копринена риза. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Току-що получих много странен есемес — избъбри Спенсър.

— Така ли? Какво пишеше в него?

Спенсър погледна към телефона, който лежеше на кремавия килим, и го подритна далеч под тоалетната масичка.

— Няма значение.

— Ами хубаво. Твоята репортерка е тук. — Мелиса излезе от стаята на Спенсър. — Мама искаше да те извикам.

Спенсър тръгна към вратата. Не можеше да повярва, че едва не каза на Мелиса за съобщението на А. Но какво бе имал той предвид? Как може убиецът на Али да е точно пред нея, когато тя гледаше в огледалото?

Изведнъж пред очите й се появи една сцена от миналото. Хайде, стига, противно изкудкудяка Али. Прочела си го в дневника ми, нали?

Не бих погледнала в дневника ти, отговори Спенсър. Не ме интересува.

Последваха още няколко проблясъка и някакво бързо движение. И след това, пуф, всичко изчезна. Спенсър мигаше яростно още няколко секунди, замаяна и сама насред коридора. Усещането бе като продължение на някакъв странен замаян спомен от миналото. Но какъв беше той?

Тя бавно слезе по стълбите, като се подпираше на перилата. Родителите й и Мелиса се бяха събрали около дивана в дневната. Някаква закръглена жена с накъдрена черна коса и кръгли очилца с черни рамки, един слаб мъж с катинарче и огромна камера, овесена на врата му и дребничка азиатка с розов кичур в косата стояха до входната врата.

— Спенсър Хейстингс! — извика жената с накъдрената коса, щом я зърна. — Нашата финалистка!

Тя протегна ръце и я притисна към себе си. Носът на Спенсър се сплеска в сакото на жената, което миришеше на сладкото от череши, което тя толкова обичаше като малка. След това жената отстъпи назад и задържа Спенсър на една ръка разстояние от себе си.

— Аз съм Джордана Прат, моден редактор на „Филаделфия сентинъл“ — извика тя. След това махна с ръка към другите двама непознати — а това са Бриджит, нашата стилистка, и Матю, нашият фотограф. Толкова се радваме да се запознаем с теб!