Един от нас

Карах безцелно и бързо, без да зная къде да отида — струваше ми се важно просто да бъда в движение. Накрая свих от Булеварда и се забутах за известно време в жилищния квартал, след това паркирах до бордюра, угасих двигателя и останах да седя така в колата. Щом колата спря, ръцете ми се разтрепериха.

Не знаех чий е гласът по телефона, но ми беше прозвучал познато. Общо взето. Както ми изглеждаха всички, които преследваха Лаура. Проверих кода — номерът трябва да е някъде от другата страна на „Бърбанк“. Казват, че нищо в Лос Анджелис не е на повече от половин час път, но има и такива, които пък казват, че луната е от сирене и че Емпайър Стейт Билдинг символизира фалос. Не ми се вярваше, че мъжете са били в състояние да стигнат от моя хотел до дома на Лаура за толкова кратко време. Но ако пък това заключение бе вярно, не знаех какво да си мисля.

Бях започнал сутринта с една елементарна, макар и трудна задача. Да се добера до предавател. Не само че не бях намерил пътища за решението на този проблем, а и той изглежда се разрастваше и навлизаше в нови и нови зони, за които не знаех нищо. Сякаш нещо ме задържаше на едно място и не ми позволяваше да вървя напред. Зад всичко това се криеше някаква организация, но аз не можех да я видя. Нещата можеха да придобият смисъл, само в случай че Лаура Рейнолдс беше с мен.

Докато седях там, загледан през предното стъкло и се чудех какво да правя, вратата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Беше хубава къща — двуетажна, не особено модерна, с хубава веранда. Младолика жена с лилава рокля погледна подозрително през пътя към мен. Явно държеше под око околностите и не позволяваше да се случат никакви изненади и неприятности. Едно мъничко котенце изскочи подтичвайки иззад нея и тя му подвикна. Котенцето безцелно обиколи верандата, очевидно стреснато от грамадното пространство, в което попадна, и на галоп се прибра обратно вътре. Предполагах, че си има братче или сестриче, на което цял следобед щеше да разказва измислени истории за приключенията си. Жената погледна към колата за последен път, последва котенцето си и затвори вратата.

За момент, повече от всичко ми се прииска да живея там, с нея. Тя да знае името ми, котето да е наше, да си имам дърводелски инструменти и да ги знам къде са. Отстрани животът на другите хора винаги изглежда по-завършен от моя, по-смислен, по-цялостен. Надявам се да е така само външно.

Понякога ми се струва, че реалността се е устремила напред, а аз седя някъде отзад в класа и не познавам нищо друго освен мимолетността, хотелите и яденето на крак. Сякаш за да ти разрешат да се изкачиш една степен нагоре, там, където живеят свестните хора, трябва да се явиш на някакъв изпит, а аз все не успявам да разбера къде точно ще бъде проведен той.

Тъй като исках да направя нещо, дръпнах дявола за опашката и набрах „РЕМтемпс“. Приемникът на сънища бе все още в багажника на колата и исках да се отърва поне от едно задължение, което висеше над главата ми. Сабрина ми каза да почакам, а след това се обади и самият Стратън.