Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
Докато чаках да пристигне храната ми, разгледах нещата, които бях намерил в чантата на Лаура. Нейният органайзер.
За щастие той не бе кодиран с отпечатъците на пръстите й, защото в такъв случай нямаше да имам никакъв шанс. Достъпът ставаше по обичайния начин — с парола, която не ми отне много време. А и нали имах бегла представа каква може да е тя от взетите назаем спомени на Лаура от Енсенада. Включих органайзера й в моя, който е натъпкан със софтуер от съмнителен произход, изтеглен от Мрежата. Още преди да си допия кафето преодолях кода и проникнах вътре.
Самият факт, че защитата ставаше посредством парола, говореше много за Лаура Рейнолдс. Всеки органайзер предоставя такава възможност и хората се делят на такива, които се възползват от нея, и такива, които не го правят. Ако сте от първия вид, всеки път, когато го включите, трябва да драскате или печатате определена поредност и брой знаци, за да проверите дори обикновен телефонен номер. Доста главоболия и никаква реална защита срещу човек, който разбира от тези неща. Да пазиш тайни е трудна работа и всеки, чийто живот е в досег с тях, винаги е заплашен от разкриване. Освен това, като видиш нещо тайно, то придобива значимост и неусетно започва да управлява живота ти. Ако криеш от другите дълго време своята същина, рано или късно ще я скриеш и от самия себе си и ще се събудиш, без да знаеш кой си ти всъщност.
Паролата на Лаура бе 4/16/2003. Изчислих, че тогава трябва да е била някъде на 14–15 години, ако бях прав, че сега е на около трийсет. Проверих датата в дневника, но там нямаше нищо. Разбира се, не е възможно да е притежавала органайзера по онова време — той беше „Епъл Грууви ™“, нов модел, но все пак би могла да го попълни. По принцип хората често постъпваха така при първоначалната еуфория след появяването на органайзерите и набързо скицираха своя живот. Потърсих също така фразата „Моят рожден ден“ — всички го отбелязват, като правят този ден специален за самите себе си, — тъй като органайзерът е личният им свят и в него могат да си позволят да бъдат раними. Рожденият ден на Лаура бе 4.11., значи паролата не бе свързана с него. Каквато и да бе датата от кода, очевидно означаваше нещо важно за нея.
Знаех си, че няма да има бележки за периода, през който е била в Енсенада, не открих и нищо за деня, в който ми предаде спомена. Разходих се из адресите, но и оттам не изскочи нищо особено. След това потърсих кои имена се срещат най-често в дневника. Изглежда Лаура редовно се е срещала с някакво момиче, Саби, но това бе всичко. Останалото бяха бизнессрещи и обеди. Не ми беше известно името на нито една от споменатите компании. Дори не знаех как си е изкарвала хляба.
Храната ми пристигна, аз се нахвърлих върху нея и оставих органайзера да търси дали някъде не присъстват моето име и това на Рей Хамънд. Наденичката беше доста хубава, ако това ви интересува, въпреки че нещо в яйцата ме караше да подозирам, че кокошките са имали по-труден живот от този на прасетата. Човекът в дъното на помещението изглежда беше заспал и внимателно бе положил чело върху масата. Допи ми се бира, само като го гледах.
Не ми отне много време да прегледам резултатите от проверката. Такива имена нямаше. Или никога не е имало нищо за мен и мъртвото ченге, или, по-вероятно, Лаура ги бе изтрила. Дори не можах да намеря електронното писмо от хакера й, в което е бил адресът на Хамънд, нито пък адреси от определени хакерски зони в Мрежата. В дневника нямаше нищо и за дните, когато бе използвала услугите на „РЕМтемпс“. В определен момент, между предаването на спомена и снощи, тя доста старателно бе прочистила живота си и вероятно е вярвала, че ако не съществуват записи на някои събития, значи и самите събития не са съществували.
Накрая, доста по-късно, отколкото трябваше да се сетя, ми хрумна да проверя информацията за собственика на органайзера. Нямаше вписан адрес — разумно, но отново потайно, — ала имаше телефонен номер, електронен адрес и обещание за малка награда за онзи, който върне апарата. Реших да потърся наградата и избрах номера. Телефонът там звънна няколко пъти и след това някой вдигна.
— Лаура? — попитах учудено аз.
Никакъв отговор. Допусках, че това е вероятно телефонният й секретар и зачаках да й оставя още едно безнадеждно послание, като си обещах, че в определен час на деня ще говоря с човек, който наистина е там. Започнах да се чувствам като в някаква паралелна вселена, в която не ме чува никой, освен машините!