Един от нас

— Какво?

Дек вдигна рамене.

— Имах усещането, че някой ни следи. Но не можах да видя никого. Опитвах да се свържа с клетъчния ти телефон на всеки петнайсетина минути, но той даваше заето. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна. Този път проверих на паркинга, но теб те нямаше.

— След като излязох от Мрежата, звънях поне пет пъти, най-вече на твоя секретар у вас.

— Е — каза той, — тогава значи твоят телефон е повреден. Обади се да го оправят. А ти къде беше?

— Бил си прав — казах аз. — Този, дето се е обадил в апартамента, наистина е имал предвид „сега“. Те се появиха пет минути, след като вие сте тръгнали. Трябва да съм ви изтървал за секунди.

— Кои са „те“? — попита Лаура.

— Мъжете в сиви костюми — погледнах я аз.

— Какво са правели те там?

— Предполагам, че са търсили теб — отвърнах. — Какво ще кажеш да отговориш на някои въпроси?

— Какви въпроси? — попита тя, като ровеше из чантата си. — Колко сте тъпи ли?

— Защо пръсна черепа на Рей Хамънд? И кои може да са ония типове?

— Не зная за какво говориш — каза тя, сладко усмихната. — Нищо подобно не се случвало. Ако искате, можете да ме проверите на полиграф. Чиста съм.

— Да, но не за дълго — отвърнах аз и бях на ръба да избухна. — Намерил съм предавател — от същия човек, с когото ти си имала работа. — Усмивката на Лаура изчезна. — Ще ми го даде тази вечер и десет минути по-късно всичко ще е обратно в паметта ти. И знаеш ли какво? На това място Дек и аз си отиваме. Но не и ти. Ти ще бъдеш единственият човек, когото ченгетата ще могат да свържат с убийството, а това е най-малкият ти проблем.

— А кой е големият по твоето скромно мнение? — попита тя със суров поглед.

— Онези другите типове. Те са много по-навътре в нещата от полицията. Тази сутрин се отбиха в „Нирвана“. Обадих се у вас и те бяха там. Търсеха теб.

— Не ти вярвам. Откъде ще ми знаеш номера.

— От твоя органайзер — казах аз. — Най-добрата ти приятелка се казва Саби, а рожденият ти ден е през ноември.

— Но това е лично — извика тя. — Това е моят живот.

— Както и онова, което сега е в моята памет. Него обаче доста охотно сподели. Въпросът е откъде тези типове знаят къде живееш?

— Нямам представа. Въобще не ме интересуват.

— Обаче ти ги интересуваш. Между другото, от хотела до дома ти стигнаха твърде бързо — или са повече от двама, или става нещо много странно, поради което не ми се ще точно сега да се качвам в апартамента. Които и да са, те са по дирите ти.

— Не само по моите — сопна се тя. — Нали чу приятелчето си — питали са за мен, а след това за теб.