Един от нас

Парите изчезнаха.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да си вървя.

Адреналинът, който ме изстреля чак от Грифит дотук, се оттегляше и вече не ми се щеше да се правя на герой. Той или щеше да ми помогне да се измъкна, или не. Нищо повече не можех да направя по този въпрос.

Бях на няколко крачки от вратата, когато Чип ме извика. Обърнах се и видях, че държи нещо в ръката си.

— Нейната чанта — каза той, — забравил си я стаята й.

Взех я и погледнах вътре. Останалите дрехи, портмонето й и дори половин бутилка водка.

— Как така не си я дал на ония типове?

— Не попитаха. Освен това, не мисля, че ти си единственият човек, който има нужда от помощ.

Погледнах го. Беше млад, прилежен хотелски служител от вида „Най-много след пет години ще стана управител“, а защо не и нещо повече.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена. Тя изглежда добре, но нещо я мъчи. Една слаба и красива жена, която се напива вечер преди да излезе, едва ли тъне в щастливи мисли. Трудно е да те наричам така, но ми се струва, че по-скоро ти си неин приятел, а не ония, сивите. Не съм убеден, че ги е грижа за щастието на другите хора.

Затворих ципа на чантата.

— Благодаря ти. Пак ще се видим.

— При цялото ми уважение към теб, надявам се, че няма — отговори Чип.

Колата беше на паркинга пред отсрещното ресторантче. Отново опитах да позвъня на Дек, но без резултат. Можех или да отида да чакам пред дома му или да се върна в Грифит. Някога някой ме беше учил, че ако не знаеш къде отиваш, няма нужда да бързаш, затова поразгледах чантата на Лаура, заключих вратата и отидох да си взема нещо за ядене.

През деня ресторантчето не изглеждаше чак толкова опасно, макар и да не бе препоръчително за хора в неуравновесено състояние на духа. Като мен, например. Беше празно, с изключение на един добре облечен тип, приведен над чаша кафе в другия край на помещението. Когато влязох, готвачът ми кимна, а аз се почувствах добре дошъл и ми стана приятно. Както вървяха нещата, до края на живота си щях да се мотая все по такива места.

От менюто научих, че прасетата, които са приключили земния си път в наденичките, предлагани тук, са били отглеждани при специални грижи и приживе всички са се отнасяли към тях много добре. Не ми се вярваше клиентелата на ресторантчето да се впечатли от този факт — бяха същински примати. Но това е Лос Анджелис — всички тук се перчат и се зверят. Лично аз се интересувах само от прасета, отглеждани в кибритени кутийки, на които нощно време са им нашепвали отвратителни неща. Така или иначе, поръчах си някакво ядене. Винаги можех да прескоча наденичката. Само един поглед към лицето на сервитьорката бе достатъчен, за да разбера, че тя работи единствено за да запълва времето си до предвиждания от нея тъжен край на света. Поръчката ми сякаш само задълбочи тъгата й.