Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Браво. Още нещо. Имаш ли някакво официално облекло, като за прием?
Зигруд махва лениво към опръсканите си с кал ботуши и потъмнялата от смог риза.
— Защо — пита, — тези не стават ли?
Вече се зазорява, а Шара чака съня и си спомня…
Беше към средата на връзката им, макар че тогава нито тя, нито Воханес го знаеха. Заварила го бе да седи под едно дърво и да гледа как гребният отбор тренира в река Камарда край академията. Момичетата от женския отбор тъкмо бяха спуснали лодката си на вода и се качваха в нея. Шара седна в скута на Воханес, както правеше често, и усети нещо твърдо да се притиска в долната част на гърба ѝ.
— Да се тревожа ли? — попита тя.
— За какво?
— А ти как мислиш?
— Когато съм навън, изобщо не мисля, скъпа, или поне се опитвам. Мисленето обикновено скапва нещата.
— Да се тревожа ли — каза тя, — че някой ден ще удостоиш с вниманието си друго момиче?
Воханес се разсмя, видимо изненадан.
— Не знаех, че си толкова ревнива, малка ми сърдитке!
— Човек ревнува само ако са му дали повод. — Пресегна се и стисна твърдото нещо. — А това определено ми прилича на повод.
— Не подозирах, че толкова държиш на формалностите.
— Формалности? За теб това е формалност?
— Ами да. Какво друго да е? Какво, смяташ, че ти си моя и аз съм твой, така ли? Сигурна ли си, че искаш да бъдеш моето момиче завинаги и да принадлежиш само на мен?
Шара замълча. Отклони поглед.
— Какво? — каза Воханес.
— Нищо.
— Какво? — повтори той малко смутено. — Какво толкова казах?
— Нищо!
— Очевидно не е нищо. Даже въздухът стана по-студен.
— Би трябвало да е нищо. Проблемът е… проблемът е мой. Сейпурски.
— О, изплюй камъчето, Шара. За мен е важно да знам.
— За теб това не значи нищо, нали? Да наречеш някого свой. Да кажеш, че ти принадлежи. Че съм твоето момиче. Но тук ние не казваме такива неща. Може би няма да го разбереш… но пък твоят народ никога не е бил поробен. И звучи много различно, когато излиза от твоята уста, Во.
Воханес рязко си пое дъх.
— О, богове, Шара, знаеш, че нямах предвид да…
— Знам. Знам, че за теб това са съвсем невинни думи. Но да си нечий, да направиш някого свой… тук тези неща имат различно значение. Ние не ги изричаме. Хората още помнят какво е било преди.
— За разлика от нас — каза Воханес с внезапна горчивина. — Ние не знаем какво е било. Изгубили сме това знание. Било ни е отнето. От тъпия ти прадядо, между другото.
— Мразя, когато говориш за то…
— О, знам, че мразиш. Но вие поне си имате своята памет, пък била тя и неприятна. Тук ви е позволено да четете за моята история. По дяволите, в библиотеката на академията има повече информация за нас, отколкото имаме самите ние! Но ако се опитам да занеса някоя книга у дома, ще ме глобят, ще ме хвърлят в затвора или нещо още по-лошо, и ще го направи твоят народ.
Останала без думи, Шара мълчеше. И двамата се обърнаха към реката. Млад лебед заби тъмната си човка сред тръстиките. Дългата му бяла шия се вдигна рязко, малка бяла жаба се гърчеше в човката му.
— Мразя това — каза Воханес.
— Кое?
— Когато усещам колко сме различни. — Дълга пауза. — И че изглежда не се познаваме чак толкова добре.
Шара гледаше гребците. Лодките летяха по водата, бицепси и трицепси лъщяха на слънцето. Първи минаха момичетата, след тях и момчетата, чието облекло бе доста по-оскъдно, а мускулната маса — доста повече.
Може да беше плод на въображението ѝ, но ѝ се стори, че твърдото между краката на Воханес помръдна едва доловимо, когато момчешкият отбор се появи изпод сянката на една върба и излезе на слънце.
Той въздъхна.
— Какъв ден само.
Всеки с таланта си
Ние не сме себе си. Не ни е позволено да бъдем себе си. Да бъдем себе си е престъпление, да бъдем себе си е грях. Да бъдем себе си е кражба.
Ние сме работници и само работници. Ние сме дървеният материал, който изтръгваме от горите на страната си, ние сме ралото, което забиваме в плътта на земята си, царевицата и житото, което отглеждаме в нейните ниви.
Ала никога не ще ги вкусим. Никога не ще живеем в къщи, построени от дърветата, които сечем. Няма да изковем своя метал в инструменти, които да използваме. Тези неща не са за нас.
Ние не сме за себе си.
Ние сме за хората отвъд водата. Ние сме за децата на боговете. Ние сме метал, камък и дърво за техните цели.