Третият близнак [bg]

Дъщеря й Джийни отвърна:

— Не се притеснявай, мамо, ще те измъкнем оттук по-бързо, отколкото си мислиш.

По-младата сестра на Джийни, Пати, я стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Как, по дяволите, смяташ да го направиш?“

Домът за стари хора „Бела Виста“ бе всичко, което здравната застраховка на мама можеше да покрие, и бе, кажи-речи, дъното. В стаята имаше две високи болнични легла, две шкафчета и телевизор. Стените бяха боядисани в светлокафяво, а подът бе покрит с плочки в бяло с оранжеви ивици. Прозорецът бе с решетки, но без пердета, и гледаше към някаква бензиностанция. В ъгъла имаше мивка, а в дъното на коридора бе тоалетната.

— Искам да си отида вкъщи — повтори майка им.

— Но, мамо — отвърна Пати, — ти непрекъснато забравяш какво ли не и вече не можеш да се грижиш сама за себе си.

— Разбира се, че мога. И не смей да ми говориш така!

Джийни прехапа устни. Загледана в развалината, която до съвсем неотдавна бе нейна майка, тя едва сдържаше сълзите си. Мама имаше строго изрязано лице — черни вежди, тъмни очи, прав нос, голяма уста и волева брадичка. Същото се забелязваше и у Джийни, и у Пати, въпреки че майката бе дребна жена, а те и двете бяха високи като татко си. И трите бяха волеви натури, както го предполагаше външният им вид — забележителни бе думата, с която обикновено описваха жените от семейство Ферами. Но мама вече никога нямаше да бъде забележителна. Беше болна от болестта на алцхаймер.

А още нямаше шейсет години. Джийни, която бе на двайсет и девет, и Пати — на двайсет и шест, се бяха надявали до последно, че тя ще може да се грижи за себе си поне още някое време, но надеждите им бяха разбити днес в пет часа сутринта, когато един полицай от Вашингтон бе позвънил, че е намерил мама да се разхожда по 18-а улица в размъкната нощница, плачеща и непрекъснато повтаряща, че не можела да си спомни къде живее.

Джийни бе скочила в колата и бе отишла до Вашингтон, на час път с кола от Балтимор в спокойно неделно утро. Взе мама от участъка, закара я вкъщи, изми я и я облече, после се обади на Пати. Двете сестри я уредиха да бъде приета в „Бела Виста“. Домът се намираше в градчето Колумбия, между Вашингтон и Балтимор. Леля им Роза бе прекарала последните си години тук и бе имала същата застрахователна полица като на мама.

— Не ми харесва тук — каза майка им.

— На нас също — отвърна Джийни, — но в момента това е всичко, което можем да си позволим.

Помъчи се да прозвучи делово и разумно, но излезе грубо.

Пати я погледна с укор:

— Хайде, мамо, живели сме и в по-лоши места.

Това беше вярно. След като баща им влезе в затвора за втори път, двете момичета и мама бяха живели в една стая с котлонче и мивка в коридора. И това бяха добрите години! Мама обаче бе борбена като лъвица. Още щом Джийни и Пати тръгнаха на училище, тя намери една възрастна почтена дама да посреща момичетата, като се връщат вкъщи, после се хвана на работа. Бе фризьорка, при това доста добра, макар и малко старомодна — след което трите се преместиха в малък апартамент с две стаи в „Адамс — Морган“, който тогава минаваше за приличен работнически квартал.