Ръка над водата
- Автор: Фокнър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Герасим Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръка над водата». Краткое содержание книги:
Ръката му хвана ключа; автомобилът наново бе в движение, придружено от шума на мотора. Запали фаровете, бързо напусна църковния двор, подкара по пътя и тъкмо удари спирачки зад каруцата, когато мъжът с бялата риза скочи на стъпалото, извика някаква ругатня и Стивънс го позна: един от по-малките братя на Тайлър, който преди години се бе преселил в Мемфис и там, както после се разбра, бил нает за въоръжена охрана по време на една стачка на текстилните работници, но през последните две-три години се криеше при брат си и казваха, че се пази не толкова от полицията, колкото от мемфиските си приятели и от по-късните си съдружници в бизнеса. От време на време името му попадаше в полицейските рапорти за скандали и побоища на местните танцови забави и увеселения. Веднъж бе задържан и хвърлен в затвора от двама полицаи в Джеферсън, където имаше навик да се напива всяка събота вечер, след което почваше да се хвали със старите си подвизи или пък проклинаше настоящата си съдба и по-големия си брат, задето го карал да работи във фермата.
— Кого шпионираш, дявол да те вземе? — извика той.
— Бойд — обади се другият Болънбоу. Дори не повиши тон. — Върни се в камиона. — Не се помръдна: огромен и мрачен, той се взираше в Стивънс с безцветни, студени, напълно безизразни очи. — Здравей, Гейвин — рече той.
— Здравей, Тайлър — отвърна Стивънс. — Идвате да вдигнете Лони, а?
— Някой да има нещо против?
— Лично аз, не — отговори Стивънс и слезе от колата. — Ще ви помогна да го преместим.
После се върна обратно в колата. Каруцата потегли. Камионът даде заден ход и обърна, вече набрал скорост; двете лица в кабината пробягаха нататък — едното, както съзря Стивънс, вече не бе яростно, а уплашено; върху другото не се забелязваше нищо освен неподвижните, студени, безцветни очи. Пукнатите стопове изчезнаха зад хълма. „Номерът им е от Окатоба“ — помисли си той.
Лони Гринъп бе погребан следващия следобед от семейството на Тайлър Болънбоу. Стивънс не отиде.
— Предполагам и Джо не е бил — рече той. — Храненикът на Лони.
— Не, не беше. Хората, които са ходили в неделя сутринта при колибата на Лони да разгледат въдиците, казват, че той се въртял тъдява и търсел Лони. Но не беше на погребението. Ако сега намери Лони, нищо не му пречи пак да легне до него, но този път няма да чуе дишането му.
III
— Не — каза Стивънс.
Този следобед се намираше в Мотстаун, центъра на околията Окатоба. Макар да бе неделя и макар че щеше да разбере какво точно търси едва след като го намери, той успя да го открие преди мръкване: агента на компанията, която преди единайсет години беше издала на Лони Гринъп полица за застраховка в размер на пет хиляди долара с двойно обезщетение в случай на смърт при злополука и наследник: Тайлър Болънбоу.
Всичко беше напълно валидно. Лекарят, прегледал Лони Гринъп, не го бил виждал никога преди това, ала познавал Тайлър Болънбоу от години — Лони поставил знак от своя палец под документа, а Болънбоу платил първата вноска, както плащал и всички следващи.
В тази работа нямаше кой знае каква тайна, освен че застраховката бе сключена в друг град, но Стивънс съзнаваше, че дори и това не е никак странно.
Околията Окатоба се простираше непосредствено отвъд реката, на три мили от чифлика на Болънбоу, и Стивънс познаваше немалко хора, които като Болънбоу притежаваха земя в една околия, а купуваха автомобили и влагаха парите си в друга, подчинявайки се на присъщото за отраслите извън града, навярно атавистично недоверие не толкова към господата с колосани яки, колкото към павираните улици и електричеството.
— В такъв случай засега да не уведомявам компанията, така ли? — запита агентът.
— Не. Искам да приемете молбата му, като дойде да я подаде, и да му обясните, че за уреждането на въпроса, ще е нужна седмица или повече, после изчакайте три дни и му пратете известие да дойде в кантората ви на другата сутрин към девет десет часа, без да уточнявате защо и за какво. Щом се уверите, че е получил съобщението, телефонирайте ми в Джеферсън.
Призори на другата сутрин горещата вълна се пресече. Стивънс лежеше в леглото си, гледаше блясъка на мълниите, слушаше тътена на гръмотевиците и бесния тропот на дъжда и си представяше барабаненето на дъждовните капки и яростното препускане на глинена вода по неизравнения, самотен гроб на Лони Гринъп, там на голия хълм, до църквата без камбанария. Мислеше още за клокоченето на дъжда над развълнуваната придошла река и по покрива на паянтовата колиба, в която глухонемият сигурно продължава да чака завръщането на Лони, разбрал, че нещо се е случило, но без да знае как се е случило, нито защо. „Не знае как“ — мислеше Стивънс. — „Те са го заблудили някак си. Дори не са си направили труд да го вържат. Просто са го заблудили.“