Ръка над водата
- Автор: Фокнър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Герасим Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръка над водата». Краткое содержание книги:
— Смятам, че това е всичко — рече следователят и хвърли поглед към вратата. — Готово, Айк. Вече можеш да го вдигаш.
Стивънс се отдръпна заедно с множеството, като наблюдаваше четиримата мъже, които се насочиха към юргана.
— Ти ли ще се погрижиш за него, Айк? — попита той. Най-възрастният от четиримата се обърна и го изгледа.
— Да. Част от парите за погребението той е внесъл при Митчъл в магазина.
— Значи, само ти, Поус, Матю и Джим Блейк… Този път другият го погледна с изненада, почти с отегчение.
— Можем да покрием разликата — рече той.
— Да ви помогна — предложи Стивънс.
— Благодаря — отвърна другият. — Имаме достатъчно.
После приближи следователят и заговори раздразнено:
— Хайде, момчета, по-бързо. Ей, направете им място. Заедно с останалите Стивънс излезе отново навън в задухата на знойния следобед. Отпред се бе появила каруца, която липсваше преди, спряла със задницата към вратата. Капакът беше свален и вътре се виждаше приготвен сламеник; както всички останали, Стивънс стоеше гологлав и следеше с поглед четиримата мъже, които излязоха от мелницата и тръгнаха към каруцата с увития в юргана товар. Трима-четирима души пристъпиха напред, да помогнат. Стивънс също приближи и потупа по рамото хлапака, срещайки отново все същия израз на уморено, невярващо, свирепо недоумение.
— Значи, отиде и докара лодката, без да подозираш, че пешо не е в ред — рече той.
— Точно така — отвърна хлапакът. Отначало говореше доста тихо. — Преплувах отвъд, хванах лодката и загребах назад. Знаех, че на въдиците се е закачило нещо. Виждах го да се мята под…
— Искаш да кажеш, че с плуване си избутал лодката до другия бряг — прекъсна го Стивънс.
— … долу във водата… Моля?
— С плуване си изтикал лодката обратно, така ли? Отишъл си до нея, хванал си я и си заплувал с нея назад.
— Не, сър! Гребах. Загребах право към отсрещния бряг! Не съм подозирал нищо! Виждах рибите…
— С какво? — запита Стивънс. Хлапакът го гледаше ожесточено. — С какво загреба към отсрещния бряг?
— С веслото! Взех го и загребах право назад и през цялото време гледах как рибите гъмжат под водата. Не искаха да го пуснат! Държаха се за него даже като го изтегляхме и продължаваха да го ръфат! Рибите бяха!
Чувал съм за костенурки, но тоя път бяха рибите. Ядяха го! Разбира се, ние мислехме, че някоя едра риба се е закачила там! Така и се оказа! Повече никога няма да вкуся риба! Никога!
Като че не мина много време, а следобедът изчезна някъде и отнесе малко от горещината със себе си. Отново в автомобила с ръка на ключа Стивънс наблюдаваше потеглянето на каруцата. „И все пак не е така — помисли той. — Не се връзва. Има още нещо, което липсва, което не съм видял. Или пък нещо, което още не се е случило.“
Каруцата вече бе в движение — пресичаше прашния банкет към шосето, с двама мъже на капрата и други двама, яхнали оседлани мулета отстрани. Ръката на Стивънс завъртя ключа; колата вече бе на скорост. Набрала ход, тя задмина каруцата.
След като измина около миля по шосето, Стивънс сви в един черен път, водещ назад към хълмовете. Пътят почна да се издига и сега слънцето ту изчезваше, ту пак проблясваше над хребетите, защото на места в падините залезът вече бе настъпил. Скоро пътят се разклони. На самия кръстопът се издигаше църква, белосана и без камбанария, в съседство с неоградено гробище, запълнено с разхвърляни, прости надгробни плочи от мрамор и други гробове, очертани отвсякъде всичко на всичко с ред обърнати буркани, глинени съдове, изпочупени тухли.
Не се поколеба. Спря до църквата, като обърна колата с лице към разклона и пътя, по който току-що бе дошъл, където той правеше завой и, изчезваше надолу. Същият завой бе причина да чуе приближаващата каруца, известно време преди да я види, след това чу и камиона. Слизаше от хълмовете зад него, движеше се с голяма скорост, после се показа, вече намалил ход — една кабина и плитка каросерия, отгоре с брезент.
При кръстопътя камионът отби встрани и спря; едва сега успя отново да чуе каруцата и след малко я съзря да се появява заедно с двамата ездачи иззад завоя в падналия здрач, а на пътя край камиона вече стоеше човек и Стивънс го позна: Тайлър Болънбоу — фермер, женен, със семейство и име на самонадеян грубиян, който бе родом от областта, но по-късно замина на Запад и след време пак се върна, пръскайки подире си подобно на зловоние слухове за спечелени на комар пари; ожени се, купи земя и престана да играе карти, ала през някоя и друга година ипотекираше собствената си реколта, та да купува и препродава памук; застанал внушителен в прахта на пътя до каруцата, той разговаряше с мъжете от капрата, без да повишава глас или да жестикулира. После до него се появи друг мъж с бяла риза, когото Стивънс не позна, и втори път не погледна.