Ръка над водата
- Автор: Фокнър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Герасим Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръка над водата». Краткое содержание книги:
Като областен прокурор той нямаше работа там, дори да не бе нещастен случай. Знаеше това. В същност искаше да види лицето на покойника от сантиментални подбуди. Околията, известна днес като Йокнапатофа, е била основана не от един, а от трима заселници едновременно. Дошли заедно на коне от Каролинас през прохода Къмбърланд, когато град Джеферсън бил все още пост на племето чикасо, купили земя в индианските владения, създали семейства, процъфтели и изчезнали, тъй че сега, сто години по-късно, в цялата област, основана от тях, бе останал само един представител на трите фамилии.
Това беше Стивънс, защото последният от Холстъновия род бе умрял преди края на миналия век, а Луис Грениър, заради когото Стивънс шофира осем мили в жегата на юлския следобед, та да погледне мъртвия му лик, тъй и не разбра, че е Луис Грениър. Не можеше дори да напише името Лони Гринъп, както сам се наричаше — сирак, също като Стивънс, малко под среден ръст, някъде в средата на трийсетте, познат на цялата околия, с лице почти нежно, ако човек се вгледа по-добре, винаги бодро, спокойно и ведро, с неизменна мъхеста златиста брада, която никога не бе виждала бръснач, и светли кротки очи — „нещо му липсва“, говореха хората, но каквото и да бе това, то беше нещо дребно, нещо и без това излишно, — живееше година след година там, в коптора, построен собственоръчно от една вехта палатка, няколко изкорубени дъски и сплескани тенекиени кутии, заедно с глухонемия сирак, когото бе прибрал преди десет години, в продължение на които го бе обличал, хранил и възпитавал, без питомникът му да израсне умствено поне колкото него.
В действителност колибата и въдиците му се намираха почти в самия център на хилядите декари земя, притежавана някога от дедите му. Но той никога не узна това.
Стивънс бе уверен, че дори и да знаеше, Лони би останал равнодушен: той би отказал да възприеме идеята, че един човек може или трябва да притежава толкова много земя, когато тя принадлежи на всички хора, на всеки човек, за да го храни и радва — в неговия случай това бяха ония десетина квадратни метра, където бе струпана колибата му, и участъкът от реката, където хвърляше въдиците си; там всеки бе добре дошъл по всяко време, без значение дали той си е в къщи или не, и за да ползва вещите му и да яде от храната му дотогава, докато има.
Понякога залостваше вратата на колибата си, та да не влизат скитащи животни, и заедно с глухонемия си спътник се озоваваше без предизвестие или покана в някоя къща или колиба, отдалечена на десет, че и петнайсет мили, гдето оставаше със седмици: приятен и спокоен, без да иска нищо и без да раболепничи, при което спеше там, където е удобно за домакините — в плевнята, в спалнята на семейството или в гостната, докато глухонемият лягаше на верандата или направо на земята отвън, за да чува дишането на онзи, който му бе и брат, и баща. За него това бе единственият звук в целия безгласен свят. И той безпогрешно го разпознаваше.
Беше рано следобед. Далечината синееше от горещината. Сетне отвъд дългата равнина, където шосето върви успоредно с речното корито, Стивънс съзря магазина. Обикновено в този час той бе пуст, ала сега Стивънс забеляза, че около него е задръстено от очукани открити коли, оседлани коне, каруци и мулета, шофьорите и ездачите на които познаваше по име. Нещо повече, те също го познаваха: гласуваха за него години наред и се обръщаха към своя избраник на прякор, макар че не винаги го разбираха, както не можеха да разберат Харвардската емблема „Фи Бета Капа“, закачена за верижката на часовника му. Паркира до автомобила на следователя.
Очевидно трупът не беше в магазина, а в мелницата до него, пред чиято отворена врата чистите празнични панталони и главите без шапки със загорели вратове, прорязани от бяла линия, оставена от бръснача след прясното съботно подстригване, бяха най-многобройни и най-смълчани. Отвориха му път да мине. Вътре имаше маса и три стола, заети от следователя и двамата свидетели.
Стивънс забеляза мъж на около четирийсет години с чист чувал в ръце, сгънат и препънат толкова пъти, та чак бе заприличал на книга, и младеж, на чието лице бе изписано уморено, ала все пак неизчерпано удивление. Покрито с юрган, тялото лежеше на ниската платформа, към която бе монтирана замлъкналата мелница. Прекоси помещението, повдигна края на завивката, погледна лицето, зави го наново и се обърна вече на път за града, но не стигна дотам. Застана при мъжете, наредени край стената с шапки в ръце, и заслуша показанията на двамата свидетели — говореше младият с учудения си, изтощен и невярващ глас, — те тъкмо свършваха. Видя как следователят подписа протокола и прибра писалката си в джоба, и разбра, че няма да се върне в града.