Наследството на Болейн

Дала съм съгласието си да не поглеждам към картината на маестро Холбайн и затова не гледам. Едно нещо е вярно за мен: дам ли дума за нещо, удържам на нея, макар да съм само момиче. Вместо това се заглеждам през прозореца към вътрешния двор на нашия замък. Ловджийските рогове прозвучават в гората отпред, голямата решетъчна порта се люшва и се отваря, ловците влизат, начело с брат ми. Той хвърля поглед нагоре към прозореца и ме вижда, преди да успея да се дръпна назад. Веднага разбирам, че съм го разгневила. Той несъмнено смята, че не би трябвало да стоя на прозореца, откъдето могат да ме видят всички в двора на замъка. Макар че се отместих твърде бързо, за да може да ме види ясно, сигурна съм, че знае, че съм пристегнала здраво корсажа си и че квадратното деколте на роклята ми е ниско изрязано, макар че муселиновата яка стига чак до брадичката ми. Трепвам от намръщения поглед, с който той стрелва прозореца. Сега той е недоволен от мен, но няма да го каже. Няма да възрази срещу роклята, която аз мога да обясня, ще възроптае срещу нещо друго, но още не мога да съм сигурна какво ще бъде то. Единственото, в което мога да съм сигурна, е че по някое време днес или утре майка ми ще ме повика в стаята си, а той ще е застанал зад стола й или ще е извърнат с гръб към мен, или тъкмо ще влиза през вратата, сякаш това няма нищо общо с него, сякаш е напълно безразличен, и тя ще ми каже с нотки на дълбоко неодобрение в гласа: „Ана, научих, че сте…“, и ще става въпрос за нещо, случило се преди дни, което напълно съм забравила, но което той ще е разбрал и премълчавал досега, така че аз да се окажа виновна, и може би дори да бъда наказана, а той няма да каже и думичка за това, че ме е видял, седнала в прозоречната ниша, изглеждайки красива, което е истинската обида, която съм му нанесла.