Шогун

— Не биваше да допускаме подобно нещо, Анджин-сан.

— Но какво право има той…

— Да, съгласна съм. Прав сте, разбира се. Но много ви моля, ако допуснете този случай да наруши вътрешната ви хармония, с вас е свършено, а, значи, и с мен. Моля ви, умолявам ви — бъдете японец. Опитайте се да забравите за този инцидент — та той не е нищо повече от инцидент, един от хиляди. Не бива да допускате да наруши вътрешната ви хармония. Скътайте го някъде в дълбините на ума си.

— Как? Как да го направя? Вижте ми ръцете! Толкова съм вбесен, дявол да го вземе, че не мога да се сдържам — погледнете как ми треперят ръцете!

— Погледнете този камък, Анджин-сан. Вслушайте се и ще чуете как расте.

— Какво…

— Ще чуете как расте камъкът, Анджин-сан. Съсредоточете мисълта си върху хармонията, скрита в този камък. Вслушайте се в неговите ками. Вслушайте се, любов моя, моля ви заради самия вас. И заради себе си.

Марико дълго го моли така и донякъде успя, а на другия ден — отново приятели и любовници, отново успокоени, тя продължи да го учи, да го напътствува — без той да го съзнава, — за да постигне осморната стена, за да си изгради вътрешни стени и защитни прегради, чрез които единствено можеше да се постигне пълна хармония. И да оцелее.

— Много се радвам, че свещеникът си отиде и няма да се връща повече, Анджин-сан.

— Аз също.

— Но щеше да е по-добре, ако не се бяхте скарали. Страх ме е за вас.

— Нищо не се е променило — той винаги ми е бил враг и винаги ще бъде. Карма си е карма. Но не забравяйте, че извън нас самите нищо не съществува. Поне засега. Нито той, нито кой да е друг. Поне докато стигнем Йедо. Съгласна ли сте?

— Да, колко сте мъдър. И прав както винаги. Толкова съм щастлива, че сме заедно! Пътят за Мишима внезапно излезе от равнината и започна да се вие нагоре по планината към прохода Хаконе. Останаха два дни горе, на върха, радостни и доволни. Фуджияма беше величествена при изгрев и залез слънце, а върхът бе забулен от облаци.

— Винаги ли е такава планината?

— Да, Анджин-сан, върхът почти винаги е скрит. Но това прави гледката към Фуджи-сан ясна, чиста и много по-прекрасна, нали? Ако желаете, можете да се изкачите чак горе.

— Хайде, още сега.

— Сега не, Анджин-сан. Но един ден ще го направим. Трябва да си оставим нещо за бъдещето, нали? Ще изкачим Фуджи-сан през есента…

Навсякъде из равнините на Кванто имаше разпръснати красиви ханчета. Навсякъде течаха реки, потоци и ручеи, които трябваше да прекосяват, а морето остана от дясната им страна. Кортежът им се изкачваше на север, по оживения и многолюден път Токайдо, минаващ през най-големите оризища на империята. Равните наносни полета бяха обилно напоени и всеки сантиметър земя бе обработен. Въздухът беше горещ и влажен, натежал от вонята на човешка тор, която селяните размиваха с вода и грижливо изсипваха с големи черпаци върху насажденията.

— Оризът ни дава основната храна, Анджин-сан, рогозките върху които спим, сандалите, с които се обуваме, дрехите, с които се пазим от дъжда, слама за покривите, за да се предпазваме от студа, и хартия за писане. Без ориз за нас няма живот.