Шогун

— Като приятел ли дойде наистина?

— Да.

— Въоръжен до зъби?

— Винаги съм така въоръжен. Затова съм все още жив. Салуд! — Той мрачно надигна шишето и отпи. — Пикая на този свят, пикая на всичко.

— И на мен ли пикаеш?

— Англичанино, ти разговаряш с Васко Родригес, лоцман от португалската флота а не някой насран от мухите самурай. Дойдох да видя приятел, а останах без приятел. Колко тъжно!

— Да, тъжно е.

— Не бива да съм тъжен, но какво да се прави. Приятелството с теб страшно ми усложни живота. — Родригес стана да се пораздвижи малко и отново седна. — Как ги мразя тези проклети възглавници! Предпочитам столове. На кораба. Е, англичанино, салуд!

— Когато зави рязко срещу вятъра, а аз бях по средата на кораба, го направи, за да ме изхвърлиш през борда, нали?

— Да — отговори незабавно Родригес и стана на крака. — Да, радвам се, че ми задаваш този въпрос, защото страшно ми тежи на съвестта. Радвам се, че съм жив да ти се извиня, защото нямаше да намеря сили сам да си призная. Да, англичанино. Не моля нито за прошка, нито да ме разбереш, нищо. Но съм щастлив, че мога да си призная този срам лично на теб.

— Допускаш, че и аз ще направя с теб същото ли?

— Не. Но като му дойде времето… Човек не знае как би постъпил, докато не настъпи моментът на голямото изпитание.

— Да ме убиеш ли дойде?

— Не. Мисля, че не това беше първата ми мисъл, макар и да знам, че заради моя народ и страна е по-добре, да си мъртъв. И ти го знаеш. Тъжно, но факт. Колко нелеп е животът, нали, англичанино?

— Аз не искам твоята смърт, лоцмане. Само Черния ти кораб.

— Чуй, англичанино — каза Родригес без злоба. — Ако се срещнем в открито море, ти на твоя кораб, аз — на моя, внимавай за живота си. Затова дойдох — да те предупредя. Нищо друго. Мислех си, че ще мога да ти го кажа като на приятел и пак да останем приятели. Винаги ще ти бъда длъжник — освен в открито море. Салуд!

— Надявам се да настигна Черния ти кораб в открито море. Салуд, лоцмане!

Родригес си тръгна, следван от Йошинака и самураите. При портата португалецът си прибра оръжието и след малко нощта го погълна.

Йошинака изчака постовете да заемат отново местата си и когато установи със задоволство, че всичко е наред, закуцука към своята стая. Блакторн седна на една възглавничка, облегна се назад и след миг прислужничката, която бе изпратил за саке, доволна започна да го обслужва. Наля му чашка и застана до него, но той я освободи. Остана сам. Отново го обкръжиха звуците на нощта, шумоленето на дърветата, водопадите и нощните птици. Всичко беше както преди, но много по-различно.

Той се пресегна тъжно, напълни си отново чашата и в този момент дочу шумоленето на коприна и ръката на Марико пое шишето. Тя му наля и сипа втора чаша, за себе си.

— Домо, Марико-сан.

— До иташимашите, Анджин-сан.

Тя седна на втората възглавничка. И двамата засърбаха топлото вино.

— Искаше да ви убие, нали?

— Не знам, не съм сигурен.