Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Къде е Арагорн? — запита той.
— Във високата зала на кулата — каза Леголас. — Комай не е подвил крак тая нощ. Преди няколко часа каза, че трябва да помисли, и отиде нататък, придружен само от сънародника си Халбарад; някакви мрачни грижи или тревоги са го налегнали.
— Странна групичка са тия пришълци — каза Гимли. — Снажни са и благородни, а Роханските конници изглеждат същински хлапета пред тях; на повечето лицата са като на Арагорн — сурови, състарени като обрулени от вятъра скали и всички мълчат.
— Но също като Арагорн, нарушат ли мълчанието, стават любезни — добави Леголас. — И забеляза ли братята Еладан и Елрохир? По-светли са одеждите им, красиви са и изтънчени като елфически владетели и нищо чудно — нали са синове на Елронд Ломидолски.
— Защо са дошли? Чу ли нещо? — запита Мери. Вече се бе облякъл и метна на рамо сивия плащ; тримата заедно тръгнаха към разрушената порта на крепостта.
— И ти чу какво отвърнаха на въпроса — каза Гимли. — Казват, че в Ломидол пристигнала вест: Арагорн има нужда от сънародниците си. Нека Дунеданците препускат към него в Рохан! Но сега и те се питат откъде е дошла. Гандалф я е пратил, предполагам.
— Не, Галадриел е била — възрази Леголас. — Нали тя ни съобщи чрез Гандалф за идването на Сивия отряд от Севера?
— Да, прав си — каза Гимли. — Владетелката на Гората! Много сърца и копнежи е разчела тя. Ех, защо не си поискахме неколцина от твоите събратя, Леголас!
Леголас застана край портата, обърна ясен взор на североизток и прекрасното му лице потъмня.
— Не вярвам да дойде някой — отвърна той. — Те няма защо да тръгват на война — войната вече пламти по родните им земи.
Тримата другари се разходиха заедно, разговаряйки ту за един, ту за друг момент от битката, спуснаха се от разрушената порта, отминаха могилите на падналите сред зелената морава край пътя и накрая се изправиха на Шлемов вал да хвърлят поглед към котловината. Там вече се издигаше черен, висок и каменист Мъртвешкия рид и ясно личеше къде хуорните са утъпкали и разорали тревата. Планинци от Дун и мнозина мъже от крепостния гарнизон работеха по Вала, из полята и край порутените стени и все пак всичко изглеждаше удивително спокойно — морната долина си отпочиваше подир бясната буря. След малко тримата завиха назад и се върнаха да обядват в залата на крепостта.
Кралят вече бе там и щом влязоха, повика Мери и нареди да го настанят на съседния стол.
— Не всичко е както бих искал — каза Теоден, — защото това място не прилича на прекрасния ми замък в Едорас. Пък и приятелят ти замина. Но кой знае кога ще седнем двамата с теб на празнична трапеза в Медуселд; скоро ще се върна натам, ала не ще имам време за пиршества. Хайде сега! Яж, пий и дай да побъбрим, докато още можем. А после ще яздиш с мен.
— Може ли? — възкликна Мери, изненадан и възхитен. Още никога любезни слова не го бяха изпълвали с тъй дълбока благодарност. — Великолепно ще е! Боя се, че само се пречкам из нозете на всички — неуверено добави той, — но знайте, че бих желал да сторя всичко, що е по силите ми.
— Не се съмнявам — каза кралят. — Заръчах да ти приготвят едно добро планинско пони. По пътищата, които ни чакат, то ще те носи по-бързо от всеки друг кон. Напускам крепостта не през равнината, а по планинските пътеки, та да стигна до Едорас през Черноден, където ме чака благородната Еовин. Ако искаш, ще ми бъдеш оръженосец. Еомер, има ли тук подходящо бойно снаряжение за пазителя на меча ми?
— Тук няма големи оръжейници, господарю — отвърна Еомер. — Може да му намерим лек шлем по мярка, но нямаме нито ризница, нито меч за неговия ръст.
— Имам си меч — каза Мери, смъкна се от стола и изтегли от черната ножница бляскавото острие. Във внезапен прилив на любов към величавия старец, той прегъна коляно, стисна десницата му и я целуна. — Мога ли да положа меча на Мериадок от Графството в скута ви, кралю Теоден? — викна той. — Приемете верността ми, ако желаете!
— С радост я приемам — каза кралят и положи за благослов дългите си старчески ръце върху кестенявата коса на хобита. — Изправи се сега, Мериадок, рохански оръженосец от замъка Медуселд! Вземи меча си и го носи към победи!
— Ще ми бъдете като роден баща — каза Мери.
— Не за дълго — отвърна Теоден.
После двамата побъбриха над трапезата, докато Еомер се обади:
— Наближава часът, определен за тръгване, господарю. Да наредя ли да свирят роговете? Но къде е Арагорн? Не е обядвал и мястото му е празно.